Другата Болейн

Аз смотолевих нещо в отговор. Не исках тя да знае, че аз, една Болейн, бях изминала толкова дълъг път заради мъж, който дори не ме беше канил. Колкото повече наближавах дома му, толкова повече започвах да се страхувам, и нямах нужда от други свидетели на моето дръзновение. Подкарах коня си, излязох от двора, завих наляво, както ми беше казала, а след това напред към изгряващото слънце.

Рочфорд беше малко селце с не повече от десетина къщурки, построени около една кръчма на кръстопът. Великолепното имение на семейството ми беше скрито зад големи тухлени стени, зад които се простираше просторен парк. Дори не можех да го зърна от пътя. Не се страхувах, че някой от слугите можеше да ме види, защото и без друго едва ли щяха да ме разпознаят.

Някакъв двадесетинагодишен безделник се беше облегнал на стената на една къща и гледаше пустата поляна. Беше много равно и ветровито. Беше и доста студено. Ако това беше някакво изпитание по време на странстването ми, то не можеше да бъде по-обезкуражаващо. Вирнах брадичка и подвикнах на мъжа.

— Къде е фермата на Уилям Стафорд?

Той извади сламката от устата си и се затътри към коня ми. Дръпнах коня леко, така че да не може да протегне ръка към юздите. Той отстъпи, когато здравите задни крака се раздвижиха и подръпна перчема си.

— Уилям Стафорд? — попита той с истинско изумление.

Аз извадих едно пени от джоба си и го задържах между палеца и показалеца си.

— Да — казах аз.

— Новият благородник? — попита той. — От Лондон? Фермата Епълтри — допълни мъжът и показа нагоре към пътя. — Завийте наляво, към реката. Къщата със сламения покрив и конюшнята. До пътя има ябълково дръвче.

Аз му хвърлих монетата и той я хвана с една ръка.

— И вие ли сте от Лондон? — попита той с любопитство.

— Не — казах аз. — От Кент съм.

После обърнах коня и тръгнах по пътя, оглеждайки се за река, ябълково дръвче, сламен покрив и конюшня.

Пътят продължаваше надолу към реката. По брега растеше тръстика. Ято гъски внезапно закряка тревожно и от тръстиката излетя дългокрака чапла с приведени надолу гърди, запляска с огромните си криле и кацна пак малко по-надолу по течението на реката. Полята бяха оградени с ниски живи плетове и глог, а по крайбрежието на реката поляните жълтееха, според мен вследствие на прекомерно солените води. В онази си част, която беше по-близо до пътя, растителността беше зеленикава, макар и повехнала от зимата, и аз си помислих, че през лятото Уилям може да вземе доста трева от тях.

От другата страна на пътя земята беше по-висока и разорана. Вода искреше във всяка бразда, това винаги щеше да си остане мочурлива земя. По на север видях полета, засадени с ябълкови дръвчета. Имаше едно голямо и старо, самотно ябълково дърво, наведено над пътя с клони, натежали надолу. Кората му беше сребристосива, а с възрастта клоните бяха израснали дебели. Един храст зелен имел беше избуял в гъст клонак и аз импулсивно пришпорих коня си, отидох до него и откъснах едно клонче, така че аз държах в ръка този езически символ, когато отбих от пътя и завих по пътечката към фермата му.

Беше малка ферма, все едно нарисувана от дете. Къщата беше продълговата и ниска, с четири прозореца на втория етаж, още два и врата на първия. Вратата беше като на конюшня, отваряше се отгоре и отдолу. Предположих, че в не чак толкова далечното минало, фермерското семейство и животните са спели заедно вътре. От едната страна на къщата имаше хубава, чиста конюшня с двор, настлан с камъни, а до нея едно ограждение с пет-шест крави. Един кон подаваше глава от оградата и аз разпознах ловния кон на Уилям Стафорд, който беше препускал до моя по пясъчните плажове на Кале. Конят изцвили, когато ни видя, а моята кобила му отговори, сякаш тя също помнеше онези слънчеви късни есенни дни.

При този шум входната врата се отвори, един мъж излезе от тъмната вътрешност на къщата, застана с ръце на хълбоците и се загледа в мен докато идвах по пътя. Той не помръдна, нито заговори, докато приближавах към портата на двора. Аз слязох от седлото без чужда помощ, и отворих вратата, без той да ме поздрави. Преметнах юздите от едната страна на портата и както бях с имела в ръка, тръгнах към него.

След цялото това дълго пътуване, се оказа, че нямам какво да му кажа. Цялата ми решителност и целеустременост се изпариха, щом го видях.

— Уилям — това беше всичко, което успях да промълвя, и протегнах клончето с белите пъпчици, все едно това беше някакъв дар.

— Какво? — каза той неотзивчиво. Все още не се приближаваше и на крачка към мен.

Аз свалих шапчицата си и разтърсих коси. Изведнъж осъзнах, че той не ме беше виждал по друг начин освен къпана и парфюмирана. И ето, сега стоях пред него, облечена в рокля, която не бях сваляла от гърба си три дни, нахапана от бълхи, мръсна, прашна, вмирисана на коне, запотена, и безнадеждно, безпомощно объркана.

— Какво има? — повтори той.

— Дойдох да се омъжа за вас, ако все още ме искате — нямаше начин дързостта на тези думи да бъде смекчена по какъвто и да било начин.

По лицето му не можеше да се прочете нищо. Той погледна към пътя зад мен.