Другата Болейн

Това се случи едва ли не тайно, в Уайтхол — лондонската резиденция на Ана и някогашен дом на нейния мъртъв противник, кардинала. Свидетели на краля бяха неговите приятели Хенри Норис, Томас Хенидж и Уилям Бреретън. Аз и Джордж бяхме длъжни да прикрием събитието, така, та хората да останат с впечатлението, че Ана и кралят вечерят в неговите покои. Ние решихме, че най-добрия начин да го направим, беше да поръчаме изискана вечеря за четирима, която да ни бъде поднесена в личните покои на краля. Придворните, виждайки огромните блюда, които се разнасяха насам-натам, заключиха, че става дума за частна вечеря за краля и семейство Болейн. За мен беше истинско сладко отмъщение да седя в стола на Ана и да ям от чинията й — докато тя се женеше за краля на Англия, аз се забавлявах. Признавам си, че пробвах нейния атлазен халат, но само докато нямаше опасност тя да се появи, и Джордж се кълнеше, че много ми отива.

Пролетта на 1533

След няколко месеца всичко беше готово. Ана, постоянно притиснала ръце към издутия си корем, беше публично провъзгласена за съпруга на краля не от кой да е, а от самия архиепископ Кранмър, който проведе възможно най-бързото проучване на брака между кралица Катерина и Хенри и разкри, че той никога не е бил законен. Кралицата не стъпи в съда, който очерни името и поруга честта й. Тя продължаваше да апелира към Рим и да пренебрегва решението на Англия. Доста глупаво от моя страна, но за момент, когато слушах официалното съобщение, аз се заозъртах, очаквайки да я видя, изправила се предизвикателно в своята червена одежда, невъзмутима както някога. Ала тя беше някъде далеч и пишеше на папата, на племенника си, на съюзниците си и ги молеше за справедливо съдебно решение, взето от уважавани съдници в Рим.

Но Хенри беше въвел нов закон, според който въпросите, засягащи Англия, могат да бъдат решавани само в английски съдилища. Изведнъж се оказа, че тя не можеше да апелира законно към Рим. Спомням си как тя каза на Хенри, че англичаните биха искали раздаването на правосъдие да става в английския съд, без дори да помисли, че един ден английската справедливост ще започне да означава задоволяване на капризите на Хенри, точно както църквата и хазната на Хенри бяха едно и също нещо, а кралският съвет се състоеше от фаворитите на Ана и Хенри.

Никой не спомена кралица Катерина на Великденските празници. Сякаш тя никога не беше съществувала. Никой не каза и дума, когато зидарите започнаха да къртят хералдическия нар от герба й, който беше стоял на мястото си толкова дълго време, че беше започнал да ерозира като планина, която никога не е помръдвала от мястото си. Никой не попита каква ще бъде титлата на Катерина сега, когато вече имаше друга кралица на Англия. Никой не я споменаваше по никакъв повод — все едно, че я беше постигнала позорна смърт, и всички се опитваха да я забравят.

Ана едва вървеше под тежестта на официалните си одежди, на диамантите и накитите в косите й, по шлейфа на роклята й, по шията и ръцете й. Дворът беше изцяло на нейно разположение, но изпълняваше задълженията си без особено желание. Джордж ми каза, че кралят смята да я короняса на празника на света Троица30, който тази година се падаше през юни.

— В Лондон? — попитах аз.

— Това ще е коронация, която трябва да засенчи тази на Катерина. Така че трябва да бъде там.

Уилям Стафорд не се връщаше в кралския двор. Следейки интонацията на гласа си, веднъж, докато гледахме как кралят играеше на кегли, аз питах чичо дали е направил Уилям Стафорд началник на конюшнята си, защото много бих желала да имам нов ловен кон за идния сезон.

— О, не — каза той, разбрал лъжата още щом тя излезе от устата ми. — Той замина. Проведох кратък разговор с него след пребиваването ни в Кале. Повече няма да го видите.

Запазих изражението на лицето си напълно спокойно — не трепнах, нито ахнах. Аз принадлежах на кралския двор също като него, и можах да поема удара и да продължа напред.

— Във фермата си ли отиде? — попитах аз все едно, че не ме засягаше особено.

— Или е там, или е тръгнал на кръстоносни походи — каза чичо ми. — Добре, че се отървахме от него.

Аз се съсредоточих върху играта и когато Хенри направи добър удар, заръкоплясках шумно и извиках:

— Ура!

Някой ми предложи залог, но аз отказах да залагам срещу краля и долових усмивката му в отговор на това мое ласкателство. Изчаках, докато играта не свърши, и когато стана ясно, че Хенри няма да ме покани на разходка с него, се измъкнах от тълпата и отидох в стаята си.

Огънят беше изгаснал в мъничкото огнище. Стаята ми гледаше на запад и сутрин беше мрачна. Аз седнах на леглото си, покрих нозете си с някаква дреха и наметнах завивката на раменете си, но не успях да се стопля. Спомних си дните, които бяхме прекарали на плажа на Кале, мириса на морето и грапавия пясък под гърба и по дрехите ми, когато Уилям ме докосваше и целуваше. През онези нощи във Франция аз мечтаех за него и се събуждах сутрин прималяла от желание, с пясък в косите и по възглавницата. Дори сега устните ми още жадуваха за целувките му.