Другата Болейн

Аз отидох в стаята си, измих очите си и избърсах лицето си с влажна кърпа. Когато влязох в залата за аудиенции на Ана, там бяха пет-шест дами, които играеха на карти, а Джордж ме чакаше, облегнат в прозоречната ниша, с много мрачно изражение. Той се огледа забързано и предпазливо наоколо, взе ме под ръка и ме изведе към картинната галерия, която се простираше по продължение на една голяма зала, но по това време на деня там нямаше никой.

— Видели са те — каза той. — Не знам как си могла да си въобразяваш, че можеш да се измъкнеш.

— От какво да се измъкна?

Той се спря и ме погледна с такова сериозно изражение, каквото дотогава не бях виждала на лицето му.

— Не бъди толкова наперена — направи ми забележка той. — Видели са те да идваш откъм пясъчните дюни, облегнала глава на рамото му, той те бил прегърнал през кръста, а косата ти била разпусната и развявана от вятъра. Не ти ли беше известно, че чичовите шпиони са навсякъде? Не знаеше ли, че непременно ще те хванат?

— Какво ще стане сега? — попитах аз уплашено.

— Нищо, ако всичко спре дотук. Ето защо аз съм този, който ти го казва, а не чичо или баща ни. Те не искат и да знаят. Що се отнася до теб, те не знаят. Това си остава само между теб и мен, и няма нужда други хора да узнават за това.

— Аз го обичам, Джордж — отвърнах много тихо.

Той наведе глава и продължи нататък по галерията, като ме влачеше след себе си за ръка.

— Това няма значение за хора като нас, и ти го знаеш.

— Не мога да спя, не мога да ям, не мога да правя нищо друго, освен да мисля за него. През нощта го сънувам, по цял ден чакам само да го видя, а когато го видя, сърцето ми се преобръща и имам чувството, че ще припадна от страст.

— А той? — попита Джордж, заинтригуван от историята против волята си.

Извърнах глава, за да не види той внезапната болка, която се изписа на лицето ми.

— Мислех си, че и той изпитва същото. Но днес, когато вятърът промени посоката си, той каза, че ще отплаваме за Англия и че няма да можем да се виждаме така, като във Франция.

— Е, прав е — каза Джордж жестоко. — Ако и Ана беше вършила само това, което й се искаше, нито ти, нито другите придворни дами щяхте да се размотавате из Франция и да флиртувате с мъжете от свитата.

— Не е така — разпалих се аз. — Той не е някой от свитата. Той е мъжът, когото обичам.

— Помниш ли Хенри Пърси? — попита Джордж изведнъж.

— Разбира се.

— Той беше влюбен. Нещо повече: той беше сгоден; и повече от това: беше женен. Спаси ли го това? Не. Той е пратен в Нортъмбърланд, женен за жена, която го ненавижда, все още влюбен и с разбито сърце, без никаква надежда за бъдещето. Ти имаш избор. Можеш да си останеш влюбена и с разбито сърце, а можеш и да излезеш от положението по най-добрия начин.

— Като теб ли? — попитах аз.

— Като мен — отвърна той мрачно. Въпреки волята си, той погледна към дъното на галерията, където сър Франсис Уестън се беше навел над рамото на Ана и двамата пееха някаква мелодия. Сър Франсис почувства погледите ни върху себе си и погледна към нас. Той за миг забрави да ми се усмихне, погледна брат ми, застанал до мен, и в погледа му се четеше истинска близост.

— Никога не следвам желанията си и никога не им обръщам внимание — каза Джордж мрачно. — Поставил съм семейството си на първо място, а за мен остава разбитото ми сърце. Страдам всеки ден. Не правя нищо, което може да постави Ана в неудобно положение. Любовта не е за нас, членовете на семейство Хауърд. Ние сме придворни и това стои на първо място. Животът ни е посветен на двора. А в двора няма място за истинска любов.

Сър Франсис се усмихна хладно, когато забеляза, че Джордж не му обръща внимание, и се върна обратно към музиката.

Джордж притисна студените ми пръсти, които лежаха върху ръката му.

— Трябва да спреш да се срещаш с него — каза той. — Ще трябва да ми го обещаеш и да се закълнеш в честта си.

— Не мога да се закълна в честта си, защото нямам чест — казах аз унило. — Бях женена за един мъж и му изневерявах с краля. Върнах се при него и той умря, преди даже да мога да му кажа, че е възможно да го обичам. А сега, когато намерих някого, когото мога да обичам от все сърце и душа, ти искаш от мен да се закълна в честта си да не се срещам с него — и аз се кълна. В честта си. В нас, Болейн, не е останала капчица чест.

— Браво — каза Джордж. Той ме взе в обятията си и ме целуна по устата. — Отива ти да си с разбито сърце. Неотразима си.

Ние отпътувахме на следващия ден. Търсех Уилям с поглед по палубата и когато го видях, нарочно се загледах в противоположна посока, слязох долу при другите дами, сгуших се сред един куп възглавници и легнах да спя. Най-много от всичко исках да проспя следващата половин година и да се събудя в момента, в който можех да отида в Хевър, за да видя отново децата си.

Зимата на 1532