Другата Болейн

— Както и да се оженим, разбира се — подразни ме той. — Чичо ви ще е безкрайно щастлив, ако началникът на конюшнята му се ожени за неговата племенница. Не, любов моя, не смятам, че това може да е добро за нас. Не смятам, че изобщо нещо може да е добро за нас в този двор — той докосна бузата ми. — Не искам случайни срещи. Искам да ви виждам всяка нощ и всеки ден, и то защото сме женени и живеем в един и същ дом.

Аз запазих мълчание.

— Ще ви чакам — каза Уилям нежно. — Знам, че сега не сте готова.

Аз го погледнах.

— Не е, защото не ви обичам. Заради децата е, заради семейството ми и заради Ана. Но най-вече заради Ана. Не зная как мога да я напусна.

— Защото се нуждае от вас ли? — попита той изненадан.

Аз се разсмях в отговор.

— Боже Господи! Не! Защото няма да ме пусне. Тя има нужда да ме вижда, за да бъде сигурна в себе си — аз замълчах, неспособна да изразя с думи дългогодишното съперничество между двете ни. — Всяко нейно тържество й носи щастие само наполовина, ако аз не стана негова свидетелка. А ако нещо тръгне зле за мен, или става въпрос за някакво дребно унижение, тя много бързо го забелязва и също толкова бързо го превръща в свое отмъщение, а сърцето й пее от щастие, че ми е нанесла удар.

— Звучи така, сякаш тя е самият дявол — каза той, вземайки моята страна.

Аз отново се разсмях.

— Ще ми се да можех да го потвърдя — признах аз. — Ала ако трябва да съм честна, за мен е същото. Аз й завиждам също толкова, колкото тя на мен. Но аз трябваше да гледам как тя се издигаше все по-нагоре. Никога не мога да я надмина в това, което тя сега е постигнала. Наложи се да го преглътна. Знам, че тя впримчи и задържа краля, когато аз не можах да го сторя. Но аз знам още, че не исках това истински. След като родих сина си, не исках нищо повече освен да бъда с децата си, далеч от двора; а кралят е толкова…

— Какъв? — продължи той.

— Толкова е жаден. Не само за любов, а за всичко. Той самият е като дете, и когато вече имах дете, истинско дете, аз разбрах, че нямам търпението да бъда с мъж, който иска да бъде забавляван като малко дете. Когато веднъж разбрах, че Хенри е толкова егоистичен, колкото малко дете, не можех повече да го обичам истински. Не можех вече да проявявам търпение към капризите му.

— Въпреки всичко не вие го напуснахте.

— Крал не може да се напусне — казах аз простичко. — Той ме остави.

Уилям кимна, потвърждавайки, че е така.

— Но когато ме напусна заради Ана, аз не гледах подире му със съжаление. И сега, когато танцувам или пея с него, когато се разхождаме или разговаряме, аз изпълнявам задълженията си на придворна дама. Оставям го с впечатлението, че за мен той е най-очарователният мъж на света, показвам му уважението си, усмихвам му се и по всякакъв начин го карам да мисли, че все още съм влюбена в него.

Ръката на Уилям обви талията ми доста здраво.

— Обаче не сте — уточни той.

— Пуснете ме — прошепнах аз. — Стискате ме твърде силно.

Той стегна хватката си още малко.

— О, много добре — казах аз. — Не, разбира се, че не. Върша си работата като момиче от семейство Болейн и като придворна дама от Хауърдови. Разбира се, че не го обичам.

— А обичате ли някого въобще? — попита той, сякаш между другото и продължаваше да стиска талията ми с все сила.

— Никого — казах аз предизвикателно.

Той повдигна брадичката ми с пръст нагоре и кафявите му очи ме заоглеждаха така, сякаш искаха да прочетат какво се таеше в душата ми.

— Един Никой — поправих се аз.

Целувката, с която ме дари, погали устата ми като едва доловимо докосване.

Същата вечер Хенри и Франсоа вечеряха насаме в Стейпъл Хол. Ние, придворните дами, начело с Ана, се измъкнахме от замъка с наметнати върху изисканите ни рокли плащове и с качулки, покрили шапчиците ни. Събрахме се в стаята пред залата, свалихме плащовете си и помогнахме една на друга да сложим златните си маски и златните воали, които се спускаха от шапчиците ни. Там нямаше огледала и аз не можех да видя как изглеждах, но девойките около мен светеха в позлата, и аз знаех, че също блестях като тях. Ала сред всички нас се открояваше Ана: тъмните й очи светеха иззад златната маска, като на истински ястреб, великолепно и диво, а тъмната й коса падаше по раменете й под златния воал, който се спускаше от шапчицата й.

Ние зачакахме да ни дадат знак, след което се вмъкнахме и започнахме да изпълняваме танца си. Хенри и крал Франсоа не можеха да откъснат очи от нея. Аз танцувах със сър Франсис Уестън, който ми нашепваше в ухото възмутителни предложения на френски, под прозрачния претекст, че ме е взел за френска дама, която би се зарадвала на такива предложения, и видях как Джордж повежда друга дама на танц, за да избегне съпругата си.

Танцът свърши, Хенри завъртя една от танцьорките и свали маската й, после церемониално обиколи залата, сваляйки маските на всички дами последователно, когато накрая стигна до Ана.

— Виж ти, маркизата на Пемброук — каза крал Франсоа с изненадан вид. — Преди ви познавах като лейди Ана Болейн — най-хубавата девойка навремето, точно както сега сте най-хубавата жена в двора на моя приятел Хенри.