Другата Болейн

— Да отплаваме ли? — повторих аз.

Той се обърна, забеляза учуденото ми изражение и се засмя.

— О, скъпа, вие сте далеч от тук, нали? Помните ли, че не можехме да отплаваме за Англия, защото нямаше попътен вятър? За това говоря. Вятърът промени посоката си. Потегляме утре.

Думите накрая си проправиха път към съзнанието ми.

— Какво ще правим тогава?

Той прехвърли юздите на коня си през ръка, заобиколи и дойде до кобилата ми, за да ме качи на седлото.

— Ще вдигнем платна, предполагам — той преплете пръсти, за да стъпя на тях и ме повдигна на седлото. В тялото си чувствах болката на неутоленото желание, което се усилваше все повече. Това беше дванадесетият пореден ден, изпълнен с желание.

— И тогава какво? — настоях аз. — Няма да можем да се срещаме по същия начин в Гринич.

— Няма да можем — съгласи се той учтиво.

— Тогава как ще се срещаме?

— Вие можете да ме откриете в конюшнята, а аз вас — в градината. Досега винаги сме намирали начин, нали? — той се метна на коня си с лекота; не трепереше като мен.

Не можех да намеря точните думи.

— Не искам да се срещаме по този начин.

Уилям намести коженото стреме, намръщи се едва забележимо, после се изправи и ми се усмихна учтиво и доста хладно.

— Мога да ви придружа до Хевър през лятото — предложи ми той.

— Та това е след седем месеца! — възкликнах аз.

— Да.

Аз доближих коня си до него. Не можех да повярвам, че изведнъж е станал безразличен.

— Не желаете ли да ме виждате всеки следобед както досега?

— Знаете, че го желая.

— Но как ще стане това?

Той ми се усмихна криво и полушеговито.

— Не смятам, че може да стане — каза той нежно. — Хауърд имат твърде много врагове, които бързо ще докладват за вашето леко поведение. В свитата на чичо ви има достатъчно шпиони, за да запазим дълго време тайната си. Ние имахме късмет с нашите дванадесет дни и те бяха прекрасни. Ала не смятам, че можем да ги имаме в Англия.

— О!

Аз обърнах коня си и почувствах как слънцето огрява гърба ми. Вълните нежно миеха брега, а кобилата, малко изнервена, се дърпаше, докато те обливаха краката й. Себе си също не можех да контролирам.

— Мисля, че няма да остана на служба при чичо ви — Уилям изравни коня си с моя.

— Какво?

— Мисля да отида във фермата си и да се опитам да заживея като фермер. Всичко е там и ме чака. Уморих се от двора. Не съм пригоден за този живот. Аз съм твърде независим човек, за да мога да се подчинявам на господар, дори от семейство като вашето.

Аз се поизправих. Гордостта на Хауърд ми помогна да изправя рамене и да вирна брадичка.

— Както желаете — отвърнах, не по-малко студена от него.

Той кимна и остави коня си да изостане малко назад. Ние яздехме към стените на града, вече като благородна дама и нейният придружител. Опиянените любовници от дюните бяха останали някъде далеч зад нас — сега ние бяхме едната Болейн и един от хората на Хауърд, които се връщаха обратно в двора.

Вратата беше още отворена, здрачът не беше паднал, а ние яздехме един до друг по калдъръмените улици към замъка. Мостът беше спуснат и ние влязохме направо в конюшнята. Там пояха конете и ги търкаха със стиски слама. Кралят и Ана се бяха върнали преди половин час и слугите разхождаха конете им, за да се охладят, преди да ги нахранят и да ги напоят. Нямаше никаква възможност да завържем личен разговор.

Уилям ме свали от седлото и когато усетих как ръцете му докоснаха талията ми и когато почувствах тялото му до своето, изведнъж ме завладя такъв див копнеж по него, че аз извиках тихичко от болка.

— Добре ли сте? — попита ме той, като ми помогна да стъпя на краката си.

— Не! — пламнах аз. — Не съм добре. Знаете, че не съм.

Тогава и той се развълнува. Хвана грубо ръката ми и ме привлече обратно към себе си.

— Аз съм се чувствал така, както вие сега, месеци наред — заговори той със страстен шепот. — Чувствал съм се така всеки ден и нощ, откакто ви видях за първи път и очаквам това чувство да ме владее до края на живота ми. Помислете за това, Мери. И изпратете да ме повикат. Изпратете да ме повикат, когато разберете, че не можете да живеете повече без мен.

Аз измъкнах ръката си от хватката му и се дръпнах. Очаквах едва ли не да тръгне след мен, но той не го направи. Вървях толкова бавно, че ако беше дори прошепнал името ми, щях да го чуя и да се обърна. Отдалечавах се от него, въпреки че краката ми се влачеха. Преминах през сводестата порта на замъка, независимо от това, че всяка частица от тялото ми крещеше да остана.

Исках да отида в стаята си и да се наплача, но като минавах през голямата зала, Джордж стана от един стол и попита:

— Къде беше?

— На езда — отвърнах аз кратко.

— С Уилям Стафорд — каза той с обвинителен тон.

Оставих го да види зачервените ми очи и треперещата ми уста.

— Да. Е, и?

— О, Боже — каза Джордж по братски. — Боже Господи, не така, глупава блуднице. Отиди да се измиеш и махни това изражение от лицето си, защото за всеки става ясно какво си правила.

— Нищо не съм правила! — възкликнах аз разгорещено още в същия миг. — Нищо! А какво получих в замяна?

Той се поколеба.

— Това няма никакво значение. Побързай.