Другата Болейн

Ние акостирахме сред шумотевица, глъчка и суматоха, а началникът на пристанището, моряците и докерите дойдоха на кея да гледат как кралят и Ана стъпват на английска земя във Франция. След това всички заедно отидохме на литургия в църквата „Сен Никола“, заедно с управителя на Кале, който се засуети и се държа с Ана като с коронована кралица. Но каквото и да казваше или правеше управителят на Кале, за да задоволи страстното й желание за подобни уверения, кралят на Франция не беше толкова приятелски настроен и Хенри трябваше да остави Ана в Кале, а той самият да яхне коня и да отиде да се срещне с Франсоа.

— Той е такъв глупак — промърмори си Ана, като гледаше през прозореца на замъка Кале, докато Хенри се отдалечаваше, начело на хората си, свалил шапка за поздрав към тълпата, след което се обърна на седлото си да помаха към замъка с надеждата, че тя може би го гледа.

— Защо?

— Трябваше да знае, че кралицата на Франция няма да иска да се срещне с мен — та тя е испанска принцеса като Катерина. А след това допусна кралицата на Навара също да откаже да ме види. Никой не е трябвало да я пита, за да не й дават възможност да откаже.

— Тя не обясни ли защо? Беше толкова мила с нас, когато бяхме малки.

— Казала е, че поведението ми било скандално — отвърна тя кратко. — Боже Господи, как започват да важничат тези жени, щом веднъж се оженят и се почувстват сигурни. Човек може да си помисли, че не им се е случвало да напрегнат сили и да се борят, за да се сдобият със съпруг.

— Това означава ли, че няма изобщо да се видим с крал Франсоа?

— Поне официално не — каза Ана. — Няма дама, която да ме посрещне редом с него — тя потропа с пръсти по корниза на прозореца. — Катерина беше поздравена от самата френска кралица и всички знаеха колко са приятелски отношенията им.

— Е, нали знаеш, че все пак още не си кралица — казах аз в полза на справедливостта.

Погледът, с който ми отвърна, беше смразяващ.

— Да — каза тя. — Зная това. Изясни ми се през последните шест години. Отне ми известно време да го осъзная, благодаря ти. Но аз ще стана кралица. И когато дойда във Франция като кралица следващия път, ще я накарам да съжалява за обидата, която ми нанесе, а когато Маргарита Наварска след време потърси синовете ми, за да ожени за тях децата си, аз няма да забравя как тя някога е нарекла поведението ми скандално — тя се втренчи в мен. — Също така няма да забравя как си бързала да ми направиш забележка, че още не съм кралица.

— Ана, аз само казвах…

— Тогава по-добре мълчи и се опитай поне веднъж да мислиш, преди да говориш — сопна ми се тя.

Хенри покани крал Франсоа в английското укрепление в Кале и два дни подред всички ние, придворните дами, начело с Ана, трябваше да се задоволим само да надзъртаме през прозорците на замъка към френския крал, без да успеем да зърнем нещо от прехвалената му красота освен малко от главата му. Аз очаквах Ана да изпадне в истинска ярост от това отлъчване, но тя беше усмихната и потайна, а когато Хенри идваше в покоите й всяка вечер след вечерята, той биваше посрещан така мило, че за мен беше ясно — тя кроеше нещо.

Тя ни накара да репетираме някакъв танц, който тя щеше да води и който щеше да продължи с покана към вечерящите да дойдат и да танцуват с нас. Беше очевидно, че беше намислила да влезе по време на кралския банкет с крал Франсоа и да танцува с него.

Някои от по-младите дами се дивяха как е възможно да се върви толкова смело срещу установените порядки, ала аз знаех, че нейният план навярно беше предварително одобрен от Хенри. Неговата изненада при влизането й в залата щеше да е също толкова голяма като тази, която кралица Катерина беше привикнала да показва безброй пъти, когато съпругът й влизаше дегизиран в покоите. Мисълта, че години наред сме се престрували, че не разпознаваме краля, ме накара да се почувствам стара и уморена от светската суета, а ето, че сега Ана започваше със същите игри, на които дворът трябваше да се възхищава.

Въпреки задълженията да яздя с Ана сутрин и да танцувам с нея и с дамите следобед, всеки ден по обяд аз намирах време да се разхождам по улиците на Кале, където неизменно намирах Уилям Стафорд, който ме чакаше в една малка кръчма. Той ме дръпваше вътре, далеч от дебнещите очи на уличната тълпа, и слагаше малка чаша бира пред мен.

— Добре ли сте, любов моя? — питаше ме той.

Аз му се усмихвах.

— Да. А вие?

Той кимаше.

— Утре ще трябва да изляза на езда с чичо ви, защото имам вести за едни коне, които могат да му се понравят. Цените обаче са абсурдни. Всеки френски фермер е решен да оскубе поне по един английски лорд този сезон, от страх да не би това да се окаже единственият им шанс.

— Той каза, че може да ви направи началник на конюшните. Това ще е добре за нас, нали? — казах аз с тъга. — Ще можем да се срещаме по-лесно, ако вие се грижите за моя кон, а и ще можем да яздим заедно.