Другата Болейн

— Не, няма — каза тя на много висок глас. — Защото отдавна вече няма да съм тук. Ще вечерям по пътя, а ще закуся в Хевър. Няма да допусна да се отнасяте към мен пренебрежително.

Той веднага се обърна към нея и вратата се притвори зад гърба му. Ние всички се напрегнахме да чуем това, което не можехме да видим.

— Няма да ме напуснете.

— Няма да бъда полукралица — каза тя пламенно. — Или ще бъда ваша, или не. Или ще ме обичате истински, или изобщо няма да ме обичате. Или ще съм цялата ваша или ничия. Няма да приема половинчати отношения с вас, Хенри.

Ние чухме прошумоляването на роклята й, когато тя се спусна към него и въздъхна сластно.

— Ще имате всеки диамант в Тауър, ще имате нейните диаманти, както и баржата й — обеща той дрезгаво. — Ще получите онова, което желае сърцето ви, щом ми дадете онова, което желае моето.

Джордж пристъпи напред и затвори вратата.

— На кого му се играят карти? — попита той весело. — Струва ми се, че ще се наложи да почакаме известно време.

Разнесе се сдържан смях, някой извади тесте карти, а друг — зарове. Аз пратих пажа да изтича за музикантите, които да удавят със звуците на музиката всякакви интимни стонове, които можеха да се разнесат от стаята на Ана. Бях възможно най-оживена и обикалях навсякъде, за да се уверя, че целият двор си е намерил някакво занимание, докато сестра ми и краля се любеха. Направих всичко по силите си да не мисля за кралицата, която беше преместена в ново и не така удобно имение, на която кралски пратеник щеше да съобщи, че трябва да предаде кралските си накити, собствените си пръстени, гривни и огърлици — всеки знак на любов, който той й бе дал, защото на сестра ми й се искаше да се кичи с тях във Франция.

Експедицията бе значителна по мащаб, най-голямата, която Хенри беше предприемал от времето на срещата на Полето на Златната Тъкан27; и всичко беше точно толкова екстравагантно и разкошно, както по време на онова легендарно събитие. Така и трябваше да бъде — Ана беше решена да надмине Катерина във всичко, което тя някога беше правила, така че ние преминахме през Англия — от Ханбъри до Дувър — като истинска императорска свита. Една група ездачи яздеха напред, за да отстраняват от пътя всякакви евентуални размирици, но самият мащаб на похода и множеството коне, каруци, коли, войници, бойци, слуги, придружители, и красотата на дамите, яхнали конете си и техните кавалери, зашеметяваха почти цялата страна и потапяха хората в мълчалив възторг.

Прекосяването на Ламанша мина спокойно. Дамите слязоха долу, Ана се оттегли в каютата си и спа през по-голямата част от пътуването. Кавалерите бяха горе, на палубата, увити в мантиите си, загледани в хоризонта в търсене на други кораби и си пийваха греяно вино. Аз се качих на палубата и се облегнах на перилата на кораба, загледана в движението на вълните, които минаваха край носа на кораба, заслушана в скрибуцането на дъските.

Една топла ръка хвана моята хладна длан.

— Добре ли се чувствате? — прошепна Уилям Стафорд в ухото ми. — Да не би да ви е лошо?

Аз се обърнах към него и се усмихнах.

— Не, изобщо не, слава Богу. Обаче всички моряци казват, че пътуването минава много леко.

— Моля се на Бога така и да продължи — каза той разпалено.

— О! Мой странстващи рицарю! Да не би да ви е лошо?

— Не много — каза той в своя защита.

Исках да го взема в обятията си. За миг си помислих, че когато любимият не е толкова идеален, това е едно истинско изпитание за любовта. Никога не бях помисляла, че мога да бъда привлечена от мъж, на когото му е лошо, но ето, че бях тук, изгаряща от желание да му донеса ароматно вино и да го взема в топлите си обятия.

— Елате и седнете — казах аз, като се оглеждах. Бяхме толкова скрити за чуждите погледи, колкото можеше да се очаква сред двор, който беше развъдник за клюки и скандали. Заведох го на едно място, където бяха струпани на куп платна и го настаних до мачтата, така че да може да се облегне на нея. Увих връхната му дреха около него така грижовно, сякаш той беше моят малък Хенри.

— Не ме оставяйте — каза той с толкова жален тон, че за момент помислих, че се шегува, но когато срещнах непресторената молба в погледа му, докоснах страната му с хладните си пръсти.

— Отивам само да донеса по чаша горещо ароматно вино — аз отидох до камбуза28, където готвачите грееха вино и бира, и режеха хляб, а когато се върнах, Уилям се намести на навитите платна, така че да мога да седна до него. Държах чашата му, докато той ядеше хляба, и след това пихме вино заедно, глътка по глътка.

— По-добре ли сте?

— Разбира се, мога ли да направя нещо за вас?

— Не, не — отговорих аз бързо. — Просто се радвам, че изглеждате по-добре. Да ви донеса ли още греяно вино?

— Не — каза той. — Благодаря. Струва ми се, че трябва да легна и да поспя.

— Можете ли да поспите, ако се облегнете на мачтата?

— Не, не мисля, че бих могъл.

— Ами ако легнете на платната?

— Опасявам се, че ще се претърколя.

Аз се озърнах. Повечето хора се бяха отдалечили към подветрената част на кораба и дремеха или играеха хазарт. Бяхме почти сами.

— Да ви прегърна ли?