Другата Болейн

— Разбира се, че сме — отвърна той. — Този ход означава, че Хенри може да реши съдбата на брака си и че може да се ожени за Ана. Но само някой истински глупак може да помисли, че това е действие, оправдано от законите, от моралните норми и от здравия разум. Виж какво, Мери, не се безпокой. Ана разбира всичко това. Просто отиди при нея, разбуди я и й кажи, че Томас Мор се оттегля, че кралят ще научи за това тази сутрин и че тя трябва да запази спокойствие. Така каза чичо. Ана трябва да се владее.

Аз се обърнах, за да изпълня поръчението му, и точно в този момент Уилям Стафорд влезе в залата, облечен в стегнат жакет. Той се спря щом ме видя и ми се поклони ниско.

— Лейди Кери — каза той. Поклони се и на брат ми. — Лорд Рочфорд.

— Върви — каза брат ми и лекичко ме побутна. Той не обърна внимание на Уилям. — Върви да й кажеш.

Нямаше какво друго да направя освен да изляза набързо от стаята, без дори да успея да се докосна до ръката на Уилям и да го поздравя с „добро утро“.

Ана и кралят се съвещаваха насаме почти цялата сутрин, обмисляйки какво ще означава за тях това оттегляне на Томас Мор. Баща ми и чичо ми бяха с тях, както и Кранмър и секретарят Кромуел — всички те подкрепяха каузата на Ана и бяха убедени, че кралят трябва да вземе властта и печалбите от църквата в Англия. Ана и кралят отидоха на обяд в много добро настроение и тя седна от дясната му страна все едно, че вече беше кралица.

След обяда те двамата се оттеглиха в покоите му и всички бяха отпратени. Джордж повдигна вежда, усмихна се леко и прошепна:

— Е, щом от това ще излезе наследник… нали така, Мери? — и отиде да играе карти с Франсис Уестън и с още неколцина други. Аз излязох на слънце в градината и погледнах към реката, като през цялото време копнеех за Уилям Стафорд.

Сякаш откликнал на желанията ми, той изведнъж изскочи пред мен.

— Мен ли търсехте днес сутринта? — попита той.

— Не — излъгах аз с бързината на опитна придворна дама. — Търсех брат си.

— Както и да е, аз дойдох да ви потърся — каза той. — И съм много щастлив, че ви намирам. Много съм щастлив, милейди.

Аз се размърдах леко на мястото си и го подканих с жест да седне до мен. В мига, в който той се оказа достатъчно близо до мен, за да успея да го докосна, сърцето ми ускори своя ритъм. От него се носеше топлият, сладък мирис на мъж, който се излъчваше от косата и меката му кестенява брада. Усетих, че се накланям към него и си наложих да се отдръпна.

— Ще придружавам чичо ви до Кале — каза той. — Вероятно ще мога да ви бъда полезен с нещо по време на пътуването.

— Благодаря ви — казах аз.

Настъпи кратко мълчание.

— Съжалявам за онзи път в конюшнята — казах аз. — Боях се, че Ана може да ни види заедно. Докато тя има попечителство над сина ми, не смея да я обидя с нищо.

— Разбирам — каза Уилям бързо. — Просто така се случи в онзи миг — малките ви обувки за езда се оказаха в ръцете ми. Не исках да ви пускам.

— Не мога да ви бъда любовница — казах аз приглушено. — Определено не мога.

Той кимна.

— Но наистина ли не търсехте мен тази сутрин?

— Да, търсех ви — прошепнах аз, най-сетне откровена. — Не издържах и минутка повече, без да ви видя.

— Аз обикалях градината, и се навъртах пред покоите на маркизата цял ден, с надеждата да ви срещна — каза той. — Стоях тук толкова дълго, че дори си помислих дали да не взема някоя лопата и да свърша нещо полезно, докато чакам.

— Да копаете? — попитах аз и се разсмях, като си представих изражението на Ана, ако разбереше, че съм влюбена в градинар. — Това едва ли щеше да ви помогне.

— Не — каза той, също развеселен. — Ала инак обикалях край покоите на дамите като някой сводник, така че това беше по-добрият от двата варианта. Мери, какво ще правим? Какво е вашето желание?

— Не зная — казах аз, като говорех самата истина. — Чувствам се така, сякаш изживявам пристъп на лудост и ако имах истински приятел на този свят, той би ме вързал, докато ми мине.

— Значи смятате, че ще ви мине? — попита той, сякаш това беше интересна страна на въпроса, за която не беше помислял.

— О, да — казах аз. — Това е увлечение, нали? Просто то се случи и с двама ни едновременно. Аз се увлякох по вас и ако вие не ме харесвахте, щях да се навъртам около вас, да ви гледам с овчи поглед известно време и да го преживея.

Той се усмихна на думите ми.

— Сигурно би ми харесало. Не можете ли все пак да го направите?

— По-късно ще се смеем на това.

Аз очаквах той да започне да спори. Истината беше, че очаквах той да започне да настоява, че това е истинска, неугасваща любов, и да започне да ме убеждава, че трябва да следвам сърцето си, каквото и да ми струва това.

Ала той кимна.

— Увлечение значи? И нищо повече?

— О — промълвих аз с изненада.

Уилям се изправи на краката си.

— Колко бързо очаквате да се възстановите? — попита той между другото.

Бях съвсем близо до него. Бях така привлечена от него, че всяка частичка от тялото ми го желаеше, независимо от това какво говорех.