Другата Болейн

— Аз ще съм най-богатата жена в Англия, както и най-знатната — каза тя. — Богатството ми не ще зависи от никого, нито пък благородническата ми титла. А след това ще стана и кралица.

Тя се засмя, когато долови с каква горчивина приемах нейния триумф.

— Трябва да се радваш за мен.

— О, аз се радвам.

На следващата утрин в конюшните цареше безредие и суматоха — кралят отиваше на лов и всички трябваше да го придружат. Ловните коне бяха изведени от конюшните, а хрътките чакаха в един от ъглите на големия двор. Ловците ги удряха с камшици, но те постоянно бягаха от един ъгъл в друг, скимтяха нетърпеливо и душеха. Конярите бягаха насам-натам с ремъци и катарами в ръце и помагаха на господарите си да се качат на седлата. Чираците от конюшнята бяха навлезли с парцали, за да почистят за последно и без друго лъскавите конски хълбоци и шии. Черният жребец на Хенри беше извил шия и тъпчеше земята, в очакване на краля.

Аз се оглеждах навсякъде за Уилям Стафорд, когато почувствах едно нежно докосване по талията си и топлия му глас, който се разля в ухото ми:

— Пратиха ме с поръчение и тичах по целия път на връщане.

Обърнах се да го погледна. Бях почти в обятията му. Стояхме толкова близо един до друг, че ако се доближах само на сантиметър, телата ни щяха да се слеят едно с друго. Затворих очи за миг, отдадена на желанието си и опиянена от аромата му, и когато ги отворих отново, видях, че очите му са потъмнели от желание да ме има.

— За Бога, дръпнете се назад — казах аз с треперещ глас.

Без никакво желание той пусна едната си ръка и отстъпи на половин крачка от мен.

— Господи, трябва да се оженя за вас — каза той. — Мери, не съм на себе си. Никога не съм се чувствал така през целия си живот. Не мога да продължа и миг без да ви държа в обятията си.

— Шшт — прошепнах аз. — Вдигнете ме на седлото.

Мислех си, че ако съм там, горе, далеч от него, слабостта в коленете и замайването щяха да имат по-малко значение. Качих се някак на седлото, наместих крака си странично и пооправих полите си, така че да се спускат както подобава. Той изтупа края на роклята ми и обгърна ходилото ми с ръце. Погледна нагоре към мен решително.

— Трябва да се омъжите за мен — каза той простичко.

Огледах разкоша, в който дворът тънеше, стърчащите от шапките пера, кадифето и коприната — всички бяха облечени като принцове, дори поводът за излизането да беше еднодневна езда.

— Това е моят живот — опитах се да му обясня аз. — Това е моят дом от малка. Първо бях във френския двор, а сега съм тук. Никога не съм живяла в обикновена къща и никога не съм прекарвала цяла година в една и съща стая. Аз съм придворна дама от семейство на придворни. Не мога да се превърна в селска домакиня с едно щракване с пръсти.

Чу се екотът на ловджийските рогове и кралят, много наедрял, но доволно усмихнат, излезе от портите на замъка с Ана до себе си. Тя обхвана бързо с поглед целия двор и аз издърпах стъпалото си от ръката на Уилям и срещнах погледа й с мила невинна усмивка. Помогнаха на краля да се качи на седлото си, той се възкачи тежко, хвана юздите и беше готов, а после всеки, който беше още на земята, се покатери на седлото и се спусна да заеме по-добра позиция сред останалите ездачи. Благородниците се опитваха да застанат по-близо до Ана, а дамите яздеха, сякаш по някаква чиста случайност, колкото може по-близо до краля.

— Няма ли да дойдете? — попитах аз забързано.

— А вие желаете ли?

Конниците бавно излизаха от двора, блъскаха се нетърпеливо при сводестите порти.

— По-добре не. Чичо ми ще дойде днес, а от погледа му нищо не убягва.

Уилям отстъпи назад и аз видях как светлината в очите му угасва.

— Както кажете.

Бих дала всичко, само да можех да скоча от коня си и да го разцелувам, докато не върна усмивката на лицето му. Ала той се поклони и запристъпва назад, за да се облегне на стената, гледайки как ловците и аз се отдалечаваме от него в галоп. Той дори не извика, за да попита кога ще ме види отново. Остави ме да замина.

Есента на 1532

На Ана беше присъдена титлата маркиза на Пемброук — това беше съпроводено с коронация, която се състоя в кралската зала за аудиенции в замъка Уиндзор. Кралят седеше на трона си, от двете му страни бяха чичо ми и Чарлс Брандън, херцогът на Съфолк, който неотдавна беше получил прошка и се беше завърнал в двора точно навреме, за да стане свидетел на Аниния триумф. Съфолк изглеждаше така, сякаш имаше лимони в устата си — толкова кисела беше усмивката му; а чичо ми беше разкъсван между гордостта от богатството и престижа на племенницата си, и нарастващата му ненавист към нея, породена от високомерието й.