Другата Болейн

— Не съм флиртувал, а ви ухажвах — поправи ме той. — И ако вие възразявате, то аз ще направя всичко по силите си да престана, но първо бих искал да узная причината.

— Защо напуснахте двора? — попитах аз рязко.

— Отидох да се срещна с баща ми, от когото да взема парите, които ми беше обещал за женитбата, а с тях исках да купя ферма в Есекс. Това е всичко.

— Значи сте запланували женитба?

Той се намръщи за миг, а после лицето му се проясни.

— Но не и с някоя друга! — извика той. — Какво си мислехте? С вас! Влюбих се във вас от първия момент, в който ви зърнах, и оттогава си блъскам главата как да намеря местенце, достойно за вас. Когато видях колко ви харесва в Хевър, аз помислих, че трябва да ви предложа имение, една хубава малка фермичка, която да пожелаете да имате. За да пожелаете и мен.

— Чичо ми каза, че ще си купувате дом, за да се ожените за някакво момиче — промълвих аз, останала без дъх.

— За вас именно! — извика той повторно. — Вие сте това момиче. И винаги сте били. Никога не съм мислил за друга освен за вас.

Той се обърна към мен и за миг аз помислих, че се готвеше да ме притисне в обятията си. Аз протегнах длан, за да го отблъсна и това го спря.

— Не? — попита той.

— Не — казах аз с разтреперан глас.

— И няма да има целувка? — попита още веднъж.

— Нито една — отвърнах и направих опит да се усмихна.

— И малката фермичка ще си остане пуста? Тя гледа на юг и е сгушена в подножието на един хълм. Обградена е от хубава земя, сградата е красива, облицована е наполовина с дърво, има сламен покрив и конюшня отзад в двора. Има двор, обрасъл в зеленина и овощна градина, в края на която тече ручейче. Има заградена ливада за ловния ви кон и друга поляна за вашите крави.

— Не — казах аз, ала гласът ми звучеше все по-колебливо.

— Защо не? — попита той.

— Защото аз съм Хауърд и Болейн, а вие не сте от знатен род.

Уилям Стафорд не трепна от грубостта на думите ми.

— Вие също няма да бъдете, ако се омъжите за мен — каза той. — Това има много предимства. Сестра ви е на път да стане кралица. Смятате ли, че тя ще е по-щастлива от вас?

Аз поклатих глава.

— Не мога да избягам от това, което съм.

— А кога сте по-щастлива? — попита ме той, въпреки че знаеше предварително отговора ми. — През зимата, когато сте в двореца? Или през лятото, когато сте с децата в Хевър?

— Няма да можем да вземем децата във вашата ферма — казах аз. — Ана ще ни ги вземе. Тя няма да остави кралския син да бъде възпитаван от двама души без име някъде в глухата провинция.

— Това ще е, докато тя не роди собствен син, но от този момент нататък тя няма вече да пожелае да види вашия син — каза той предвидливо. — Тя ще има други придворни дами, а семейството ви ще намери други момичета от рода Хауърд. Откъснете ли се от техния свят, ще ви забравят за няколко месеца. Можете да избирате, любов моя. Няма защо цял живот да продължавате да бъдете Болейн. Вие можете да имате неоспоримата власт на единствената мисис Стафорд.

— Аз не мога да правя нищо — казах аз уклончиво.

— Какво например?

— Да правя сирене. Или пък да скубя пилета.

Бавно, сякаш не искаше да ме уплаши, той падна на колене до мен. Без да среща съпротива, взе ръката ми и я поднесе към устните си. Обърна я с дланта нагоре и разтвори пръстите, така че да може да целуне вътрешността, китката и всеки пръст поотделно.

— Аз ще ви науча да скубете пилета — каза той нежно. — И ние ще бъдем щастливи.

— Не казвам „да“ — прошепнах аз, като затворих очи, потръпвайки от чувството, което ме заля, от целувките по кожата ми и от топлината на дъха му.

— Но не казвате и „не“ — съгласи се той.

Ана беше в своята зала за аудиенции в замъка Уиндзор, наобиколена от кроячки, галантеристи и шивачки. Огромни топове разкошни материи стояха разхвърляни по столовете и пръснати край прозорците. Стаята приличаше повече на шивашко ателие, отколкото на кралски покои, и за миг аз си спомних за кралица Катерина, която полагаше такива грижи за домакинството си и която би била потресена до дъното на душата си от разточителното великолепие на пищните копринени, кадифени и златни платове.

— През октомври тръгваме за Кале — каза Ана, а две от шивачките подгъваха с топлийки полите в краката й. — По-добре си поръчай нови дрехи.

Аз се поколебах. Не исках да говоря за това в присъствието на шивачките и на придворните дами. По всичко обаче личеше, че нямах друг избор.

— Не мога да си позволя нови дрехи — казах аз тихо. — Знаеш как ме остави съпругът ми, Ана. Единственото, на което разчитам, е оскъдният приход, който получавам, и това, което получа от баща ни.

— Той ще плати — каза тя уверено. — Отиди до раклата ми и извади старата ми кадифена червена рокля и тази със сребристите поли. Можеш да ги дадеш да ти ги преправят.

Аз отидох бавно до стаята й и вдигнах тежкия похлупак на единия от многото й сандъци с дрехи.

Тя ме отпрати с ръка към една от шивачките.