Другата Болейн

Бях сериозна, когато дадох обещанието си на Джордж. Бях си повторила много пъти, че съм преди всичко Болейн и Хауърд; ала сега, когато седях в мрачната си стая и се взирах в сивите плочи по покривите на града, и в тъмнеещите облаци, надвиснали над Уестминстърския дворец, изведнъж осъзнах, че Джордж не беше прав, че моето семейство не беше право, че аз не бях права — цял живот бяхме грешали. Аз не бях преди всичко Хауърд. Аз бях преди всичко жена, която беше способна да дарява чувства, която имаше невероятна нужда и голямо желание за обич. Аз не исках облагите, заради които Ана бе пожертвала младостта си. Не исках безплодния блясък на живота на Джордж. Исках топлото потно тяло на мъжа, комуто можех да вярвам и когото можех да обичам. Исках да му се отдам, но не за да получа нещо, а следвайки страстта си.

Без да осъзнавам напълно какво правя, станах от леглото и ритнах дрехите, с които бях покрила краката си.

— Уилям — казах аз в празната стая. — Уилям.

Отидох в конюшнята и заповядах да ми доведат коня, като обясних, че отивам в Хевър да навестя децата си. Със сигурност хората на чичо ми подслушваха и следяха конюшнята, но се надявах да съм заминала, преди да успеят да му съобщят. Придворните обядваха след играта на кегли, и аз се надявах да имам късмет и да успея да стигна далеч, преди някой от шпионите да успее да намери сгоден момент да съобщи на чичо ми, че племенницата му е заминала без придружител.

След няколко часа се стъмни — падна онази студена пролетна тъма, която първо сивее, а след това бързо притъмнява като през зимата. Тъкмо бях напуснала града и наближих малко селце, наречено Канинг, където можах да различа високи манастирски стени и вратичката, предназначена за пазачите. Заблъсках по вратата и когато видяха породистия ми кон, те ме приеха и ме заведоха в една килия с варосани стени, дадоха ми парче месо и комат хляб, бучка сирене и малка чаша с бира за вечеря.

Сутринта ми предложиха съвсем същото за закуска и аз отидох на литургия с бунтуващ се стомах, като си мислех, че не би било зле, след като Хенри нападаше богатствата и разкоша в църквата, да се подкрепят малките манастири като този.

Трябваше да помоля да ми опишат пътя към Рочфорд. Домът и имението принадлежаха на семейство Хауърд от години, но ние рядко ги посещавахме. Аз бях ходила там само веднъж, при това по вода. Нямах никаква представа за пътя. Но в манастира имаше един момък, който знаеше пътя до Тилбъри и монахът, който беше нещо като отговорник на конюшнята, състояща се от няколко мулета за яздене и впрегатни коне за оран, каза, че момчето може да дойде с мен на едно конче и да ми покаже пътя.

Добро момче беше този Джими — яздеше гол от кръста нагоре, удряше с босите си нозе прашните хълбоци на коня и пееше с пълно гърло. Трябва да сме били странна двойка, докато яздехме покрай реката: един хлапак и благородна дама. Пътят беше труден, целият потънал в прахоляк, на места осеян с чакъл, по други с кал. Там, където той пресичаше притоците на Темза, имаше бродове, а понякога и коварни мочурища, и конят ми се дърпаше и потръпваше от движещите се пясъци и всмукващата го кал под краката му, та единствено невъзмутимостта на коня на Джими го караше да продължава напред. Вечеряхме в една ферма в селце на име Рейнам. Хазяйката ни предложи варени яйца и малко черен хляб — това беше всичко, което домакинството можеше да си позволи. Джими яде само хляб, и изглеждаше благодарен и на това. За десерт имаше няколко изсушени ябълки и аз почти се засмях при мисълта каква вечеря бях пропуснала в Уестминстър — пет-шест блюда с гарнитури и с десетки месни ястия, поднесени в златни чинии.

Не бях притеснена. За първи път чувствах, че съм поела живота си в собствени ръце и че съдбата ми зависи само от мен. За първи път не бях длъжна да следвам чичо, баща или крал, а само собствените си желания. И знаех, че моето желание ме води право към мъжа, когото обичах.

Не се съмнявах в него. Дори за миг не си помислих, че е възможно да ме е забравил, или да ме е заместил с някоя мома от селото, или пък да се с оженил за наследницата, която му бяха определили. Седях на една каруца без колела, гледах как Джими плюе ябълкови семки във въздуха, и вътрешната ми увереност укрепваше.

Яздихме още няколко часа след вечеря и стигнахме до малко пазарно градче на име Грейс, когато започна да притъмнява. Тилбъри беше нататък по пътя, както ме увери Джими, но ако исках да стигна до Рочфорд, което било отвъд Саутенд, той смятал, че можело да се отклоня от реката и да яздя на изток.