Другата Болейн

Атмосферата при Ана беше много весела. В стаята имаше петима-шестима мъже; там беше сър Уилям Бреретън, който помагаше на Мадж да подбира копринените си конци по цветове, сър Томас Уайът седеше до прозореца и слушаше музика, сър Франсис Уестън се беше надвесил над рамото на Ана и хвалеше уменията й да бродира, а в ъгъла на стаята Джейн Паркър си шепнеше увлечено нещо с Джеймс Уайвил.

Ана едва вдигна поглед към мен, когато влязох в покоите, преоблечена в чиста зелена рокля.

— О, ти се върна — каза тя безразлично. — Децата ти оправиха ли се?

— Да — казах аз. — Имаха само лека хрема.

— Трябва да е прекрасно в Хевър — забеляза сър Томас Уайът от прозореца. — Има ли вече нарциси край реката?

— Да — отвърнах бързо, но се поправих. — Напъпили са.

— Но най-красивото цвете от Хевър е тук — каза сър Томас, поглеждайки към Ана.

Ана вдигна поглед от бродерията си.

— Също напъпила — каза тя предизвикателно и дамите се разсмяха в един глас с нея.

Погледнах първо сър Томас, а после Ана. Не бях предполагала, че тя може дори да намекне за бременността си, особено пред един благородник.

— Да можех аз да съм онази пчеличка, която е лудувала из венчелистчетата — продължи сър Томас неприличната закачка.

— Щяхте да разберете, че листенцата са здраво затворени за вас — каза Ана.

Блесналите очи на Джейн Паркър шареха от единия участник в играта към другия, сякаш гледаше игра на тенис. Цялата тази размяна на реплики изведнъж ми се видя загуба на времето, което можех да прекарам заедно с Уилям и осъзнах, че това не е нищо повече от поредния маскарад на театралната сцена на двора. Бях зажадняла за истинска любов.

— Кога тръгваме? — попитах аз, като прекъснах флирта им. — Кога ще бъдем пак на път?

— Следващата седмица — каза Ана с безразличие, като клъцна един конец. — Отправяме се към Гринич, струва ми се. Защо?

— Изморих се от града.

— Колко си неспокойна — оплака се Ана. — Току-що се е върнала от Хевър, а иска пак да тръгва на път. Трябва ти мъж, който да те озапти, сестричке. Вдовството ти продължи твърде дълго.

Аз веднага седнах до прозореца при сър Томас.

— Едва ли е необходимо, всъщност — отвърнах аз. — Ето, виж, стоя кротко като сънлива котка.

Ана се изсмя сухо.

— Всеки би си помислил, че си развила неприязън към мъжете.

Дамите се засмяха на тази злобна забележка.

— Нищо повече от неблагоразположение.

— Никога не си имала репутацията на неблагоразположена — каза Ана лукаво.

Аз й се усмихнах в отговор.

— А ти никога не си имала репутацията на благоразположена. Но, както виждам, сега и двете сме доволни.

Тя прехапа устна при тази забележка, и аз видях, че тя премисляше как да ме среже в отговор, и как отхвърляше половината от това, което й идваше наум като преценяваше, че то е или твърде неприлично, или твърде близо до истината за собствения й статут на кралска любовница, която не е била нищо повече от това, което бях аз някога.

— Хвала на Бога за това — каза тя набожно и наведе глава над работата си.

— Амин — отвърнах аз също толкова мило, колкото и тя.

За мен дните в Уестминстър в двора на Ана бяха дълги. През деня можех да видя Уилям само по някаква случайност. Като помощник на кралския церемониалмайстор от него се изискваше да е близо до краля през голяма част от времето. Хенри започна да го харесва, искаше съветите му за коне и често яздеше с него. Мислех над иронията в това, че моят Уилям, така непригоден за живота в кралския двор, бе станал такъв фаворит. Но Хенри обичаше да му говорят открито, стига да не го засягат лично.

Само през нощта аз и Уилям можехме да бъдем заедно и насаме. Той беше наел едно помещение точно срещу двореца Уестминстър — таванче под наклонените греди на една стара сграда. Когато лежахме будни в леглото, аз дочувах сънливите птички, които се наместваха в гнездата си. Имахме малък сламеник, маса с два стола, камина, на която затопляхме храната от вечерята в двореца, и това беше всичко. Това беше всичко, което искахме.

Всеки ден се събуждах призори от докосването му, от насладата от топлината и упойващия аромат на кожата му. Никога преди не бях лежала до мъж, който да ме обича така отдадено и заради самата мен, и това беше главозамайващо преживяване. Никога не бях лягала до мъж, чието докосване обожавах, без да е необходимо да крия обожанието си, да го преувеличавам или да го преправям по някакъв начин. Аз просто го обичах така, сякаш той беше моят единствен любим, който ме обича със същото простичко желание и плам, което ме накара да се зачудя какво ли съм си мислела, че правя през всичките тези години, през които бях увлечена от фалшивия блясък на суетата и похотта. През цялото това време не съм подозирала съществуването на истинското злато.

Скарването с чичо ни хвърли лека сянка върху коронацията на Ана. Аз бях в покоите й, когато той й се нахвърли яростно, ругаейки я, че се смята за толкова велика, та е забравила кой я е издигнал до сегашното й положение. Ана сложи ръка на корема си с вбесяващо самодоволство и му каза, че тя е велика заради тялото си и че много добре си дава сметка кой я е издигнал дотук.