Другата Болейн

Ана влезе в града на следващия ден. Аз й помогнах да се облече в бяла рокля с бяла туника отгоре и с плащ от бял хермелин. Тя беше с разпуснати по раменете си коси, увенчана със златно було и златен венец. Мина през Лондон на носилка, теглена от два бели коня, а бароните на Петте пристанища31 държаха златен балдахин над главата й. Всички придворни, облечени в най-хубавите си дрехи, я следваха пеша. Имаше триумфални арки, фонтани, от които се лееше вино, стихове, възпяващи верността към короната на всяка крачка, но цялата тази процесия лъкатушеше през един ужасяващо смълчан град.

Мадж Шелтън беше до мен, докато вървяхме след носилката на Ана, а тишината ставаше все по-зловеща, колкото повече навлизахме в тесните улички и наближавахме катедралата.

— Мили Боже, това е ужасно — промърмори тя.

Лондон беше смръщен, улиците бяха пълни с хиляди хора, но те не развяваха знаменца, не сипеха благословии, нито някой викаше името на Ана. Те се взираха в нея с мрачно любопитство, сякаш искаха да видят жената, която бе станала причина за такива промени в Англия и у самия крал, която беше прекроила мантията на кралското величие, за да си ушие рокля.

Ако влизането й в града беше безрадостно, то коронацията, състояла се на втория ден от тези мълчаливи празници, не беше по-добра. Този път тя беше облечена в пурпурно кадифе, поръбено с най-мек бял хермелин, с пурпурен плащ и буреносно изражение.

— Не си ли щастлива сега, Ана? — попитах я аз и придърпах шлейфа й, за да оправя една гънка.

Тя се усмихна, но усмивката й наподобяваше гримаса.

— Най-щастливата — каза тя горчиво, цитирайки собственото си мото. — Най-щастливата. Такава трябва да бъда, нали? Имам всичко, което исках, а аз бях първата и единствената, която вярваше, че може да го постигне. Аз съм кралица и съпруга на краля на Англия. Аз изместих Катерина и заех мястото й. Би трябвало да съм най-щастливата на земята.

— При това той те обича — казах аз, като си помислих как се беше променил живота ми, откакто имах любовта на един добър мъж.

Ана сви рамене.

— О, да — каза тя с безразличие. Тя докосна корема си. — Само да знаех, че е момче. Ако можех само да бъда коронована, знаейки, че синът ми е вече в детската стая!

Аз я потупах нежно по рамото, ала милувката ми беше непохватна. Откакто спряхме да делим едно легло, ние рядко се докосвахме. Откакто тя имаше цял куп слугини, аз вече не сресвах косите й и не пристягах роклята й. Тя още беше близка с Джордж, но се беше отчуждила от мен; а и след като ми взе сина, между нас се появи мълчалива вражда. За мен беше странно, че бе готова да ми довери своята слабост. Блясъкът на положението й на кралица покриваше Ана като емайл на статуетка.

— Няма да ти се наложи да чакаш дълго — казах нежно.

— Три месеца.

На вратата се почука, Джейн Паркър влезе, а лицето й грееше от възбуда.

— Чакат ви! — каза тя без дъх. — Време е. Готова ли сте?

— Простете? — попита Ана ледено. Само за миг сестра ми потъна зад маската си на кралица. Джейн се поклони.

— Ваше величество! Моля да ме извините! Исках да кажа, че чакат ваше величество.

— Готова съм — каза Ана и стана на крака. Останалите придворни дами влязоха в стаята и поправиха плаща й, аз нагласих шапчицата й и подредих косите й по раменете.

Тогава сестра ми, момичето Болейн, тръгна, за да бъде коронясана за кралица на Англия.

Аз прекарах нощта на коронацията на Ана с Уилям в спалнята си в Тауър. Трябваше да споделя леглото си с Мадж Шелтън, но тя ми прошепна, че ще отсъства цялата нощ, така че докато траеше празненството в кралския двор, Уилям и аз се прокраднахме в стаята ми, заключихме вратата, хвърлихме още една цепеница в огъня, бавно и чувствено се съблякохме и се любихме.

През нощта се събудихме, правихме любов и отново се унесохме в сънена, но непрестанна възбуда и удовлетворение, и към пет часа сутринта, когато започна да се развиделява, и двамата бяхме сладостно изтощени и прегладнели.

— Хайде — каза ми той. — Да излезем и да намерим нещо за хапване.

Ние се облякохме, аз сложих наметало с качулка, за да скрия лицето си, измъкнахме се от спящия Тауър и излязохме из улиците на града. Половината от мъжете в Лондон явно бяха пияни и лежаха в канавките, заради безплатното вино, което се лееше от фонтаните в чест на Аниния триумф. Ние прескачахме отпуснатите тела през целия път нагоре до манастира на миноритките.

Вървяхме хванати за ръце, без да ни е грижа дали ще ни видят в този обзет от разпуснатост и пиянство град. Уилям ме поведе към една пекарна и отстъпи назад, за да види дали от изкривения комин излиза дим.

— Подушвам хляб — казах аз, душейки въздуха и смеейки се на собствения си глад.

— Ще чукам, докато не го събудя — каза Уилям и заблъска по страничната врата.

Приглушен глас отвътре му отговори и един мъж със зачервено лице, изпоцапано с брашно, му отвори широко вратата.

— Може ли да купя един хляб? — попита Уилям. — И нещо за закуска?

Мъжът запримигва от светлината, която идваше от улицата.

— Ако имате пари — каза той навъсено. — Защото, Господ ми е свидетел, аз профуках и последния си грош.