Другата Болейн

Той прекарваше сутрините при Ана, седнал до нея на леглото в прозоречната ниша. Когато Хенри идваше в стаята, той излизаше, но когато Хенри отново си тръгнеше, Ана се отпускаше назад на възглавниците и викаше брат ни. Тя никога не показваше пред Хенри напрежението, което я разяждаше. За него тя оставаше същата очарователна жена, каквато винаги е била. Ако той я ядосаше с нещо, тя незабавно показваше ноктите си. Ала никога не издаваше пред него страховете си. Тя никога не ги показваше пред когото и да било освен пред Джордж и пред мен. От нея Хенри получаваше ласки, обаяние и нежност. Дори бременна в осмия месец, Ана пак можеше да сведе поглед встрани, така че да остави всеки мъж бездиханен. Гледах я, докато говореше с Хенри, и виждах как всеки неин жест, всяка нейна клетка бяха отдадени на желанието да му се хареса.

Нищо чудно, че когато той я напускаше да отиде на лов, тя се облягаше на възглавниците и ме викаше да махна шапчицата й и да масажирам челото й.

— Толкова ми е горещо!

Хенри не ходеше на лов сам, разбира се. Ана може и да беше очарователна, но дори тя не можеше да го задържи, когато беше бременна в осмия месец и й беше забранено да споделя ложето му. Хенри открито флиртуваше с лейди Маргарет Стайн и не след дълго Ана научи за това.

Когато той я навести един следобед, тя го поздрави остро.

— Чудя се как се осмелявате да се появявате пред мен — каза му тя през зъби, докато той сядаше до нея. Хенри огледа стаята, кавалерите веднага се отдалечиха на известно разстояние и започнаха да се преструват на глухи, докато дамите извърнаха глава, за да създадат у кралската двойка илюзията, че са сами.

— Мадам?

— Чух, че сте си легнали с някаква уличница — каза Ана.

Хенри се огледа и видя лейди Маргарет. Един негов поглед беше достатъчен за Уилям Бреретън, за да й предложи ръката си и да я изведе от стаята на разходка край реката. Ана ги гледаше как излизат от стаята с унищожителен поглед, който можеше да изплаши някой по-податлив мъж от него.

— Мадам? — обърна се отново Хенри към нея.

— Няма да търпя това — предупреди го тя. — Няма да проявявам никаква снизходителност. Тя трябва да напусне кралския двор.

Хенри поклати глава и стана.

— Забравяте с кого разговаряте — обяви той. — Освен това лошото настроение не подхожда на състоянието ви. Ще трябва да ви пожелая всичко добро, мадам.

— Вие забравяте с кого разговаряте! — отвърна му Ана. — Аз съм ваша съпруга и кралица, и няма да бъда пренебрегвана и обиждана в собствения си двор. Тази жена трябва да замине.

— Никой няма да ми заповядва!

— А мен никой няма да обижда!

— С какво са ви обидили? Девойката никога не се е отнасяла с вас по друг начин освен с най-голямо внимание и уважение, а аз си оставам ваш най-покорен съпруг. Какво става с вас?

— Няма да я търпя в кралския двор! Няма да допусна подобно отношение към себе си.

— Мадам — каза Хенри със смразяващ глас. — Дама, много по-достойна от вас, е била по-жестоко пренебрегвана, но никога не се е оплаквала. И вие добре го знаете.

За секунда, увлечена от собствената си ярост, тя не разбра за какво намеква той. Но когато разбра, скочи от стола си и застана права.

— Вие я споменавате пред мен! — изкрещя тя насреща му. — Вие смеете да ме сравнявате с тази жена, която никога не е била ваша съпруга?

— Тя беше принцеса по рождение — извика той в отговор. — И тя никога, никога не би ме упрекнала. На нея й бе добре известно, че главното задължение на съпругата е да се грижи за благоденствието на съпруга си.

Ана тупна с ръка корема си.

— А роди ли ви син? — попита тя.

Настана тишина.

— Не — отвърна Хенри с мъка.

— Тогава, принцеса или не, от нея е нямало никаква полза. Освен това тя не ви е била съпруга.

Той кимна. Хенри понякога трудно си припомняше този така оспорван факт както всъщност и всички ние.

— Не трябва да се разстройвате — каза той.

— Тогава не ме разстройвайте — отвърна му тя остро.

Аз се доближих без никакво желание.

— Ана, трябва да седнеш — казах аз колкото се може по-тихо. Хенри се обърна към мен с облекчение.

— Да, лейди Кери, погрижете се за спокойствието й. Аз тъкмо си тръгвах — той се поклони леко на Ана и напусна стаята. Половината от хората му го последваха, а за останалите всичко беше твърде неочаквано и останаха. Ана ме погледна.

— Защо ни прекъсна?

— Не можеш да рискуваш бебето.

— О! Бебето! Всичко, за което всички вие можете да мислите, е бебето!

Джордж се доближи до мен и хвана ръката на Ана.

— Разбира се. Цялото ни бъдеще зависи от него. Твоето също, Ана. А сега се успокой, Мери е права.

— Трябваше да се борим до края — каза тя ядно. — Не трябваше да го пускам да тръгва докато не ми обещае да я отпрати от двора. Не трябваше изобщо да ни прекъсваш.

— Не можеш да се бориш докрай — изтъкна Джордж. — Не можеш да приключиш разправията в постелята, докато не родиш и не те причестят. Трябва да чакаш, Ана. Добре знаеш, че той ще бъде с някоя друга, докато те чака.

— Но какво ще стане, ако тя го задържи и после? — изстена Ана, а погледът й се плъзна към мен — помнеше ясно как ми го беше отнела, докато бях бременна.