Другата Болейн

— Няма да може — отвърна Джордж простичко. — Ти си неговата съпруга. Той не може да се разведе с теб, нали така? Току-що се отърва от предишната си съпруга. А ако му родиш син, няма да има никакви основания да го прави. Твоят коз е в корема ти, Ана. Дръж го близо до себе си и го изиграй както трябва.

Тя се облегна назад в стола си.

— Повикай музикантите — каза тя. — Нека потанцуват.

Джордж щракна с пръсти и един паж в миг се озова пред него.

Ана се обърна към мен.

— А ти кажи на лейди Маргарет Стайн да не ми се мярка пред очите — каза тя.

Това лято вниманието на двора беше насочено към реката. Никога преди не бяхме прекарвали летните месеци близо до Темза, и церемониалмайсторът организира водни битки, водни представления, водни забавления за Хенри и за новата кралица. Една вечер по здрач имаше битка с огньове по водата, която Ана наблюдава от една шатра на брега на реката, наподобяваща миниатюрен палат. Хората на кралицата спечелиха и после танцуваха на един малък подиум, издигнат над реката. Аз танцувах с неколцина мъже, а после се озърнах за съпруга си.

Той ме гледаше, както винаги, изчаквайки подходящия момент, когато можехме да се измъкнем заедно. Достатъчни бяха едно леко негово кимване и една тайна усмивка от мен в отговор, и ние се скривахме в сенките за по една целувка и тайно докосване, а понякога, когато беше достатъчно тъмно и когато не можехме да устоим един на друг, ние се отдавахме на удоволствието, скрити край тъмнеещата река, а звуците на музиката, която идваше от далечината, се сливаха с моите стонове на удоволствие.

Тъй като аз самата имах тайна любов, бях нащрек и за Джордж. Той също се включваше в първите няколко танца и показваше присъствие в центъра на събитието. След това също отстъпваше все по-назад и по-назад от осветения кръг и се скриваше в мрака на градината. Тогава виждах, че сър Франсис също го няма и знаех, че е отвел брат ми някъде, може би да играят хазарт, или на езда под лунната светлина, или някъде другаде, за да се отдадат на груби ласки. Понякога Джордж се появяваше след пет минути, а понякога изчезваше за цяла нощ. Ана, която си мислеше, че той се весели някъде, както винаги, го обвиняваше, че флиртува с прислужничките от кралския двор, а Джордж се смееше и отхвърляше обвиненията, както беше правил винаги. Само аз знаех, че брат ми е жертва на по-силна и опасна страст.

През август Ана обяви, че се оттегля и когато Хенри дойде да я посети сутринта, след литургията, той завари покоите й в безпорядък — внасяха се и се изнасяха мебели, и всички придворни дами бяха заети с нещо.

Ана седеше на стола си сред цялата тази бъркотия и нареждаше какво да правят. Когато видя Хенри да влиза, тя кимна лекичко с глава, но не стана да му се поклони. Той не обърна внимание, защото бе така запленен от своята бременна кралица, че падна на колене пред нея като момче, сложи ръцете си на огромния издут корем и я погледна в очите.

— Имаме нужда от кралска одежда за кръщението на нашия син — каза тя без излишни встъпления. — Тя има ли?

„Тя“ означаваше само едно нещо в кралския речник. „Тя“ беше винаги кралицата, която изчезна, кралицата, която никой не споменаваше, кралицата, за която се опитваха да не си спомнят — седнала на същия стол и подготвяща своето оттегляне в същата тази стаичка; кралицата, която винаги се обръщаше към Хенри със своята мила, изпълнена с достойнство усмивка.

— Тя е нейна собственост — каза той. — Донесе си я от Испания.

— Мери беше ли кръстена в нея? — попита Ана, въпреки че вече знаеше отговора.

Хенри се смръщи в усилие да си припомни.

— О, да, беше разкошна дълга бяла рокличка с богата бродерия. Но тя е на Катерина.

— Все още ли е у нея?

— Можем да поръчаме нова рокличка — каза Хенри практично. — Можете сама да я нарисувате, а монахините ще ви я ушият.

Ана отметна глава в знак на несъгласие.

— Детето ми трябва да има кралски дрехи — каза тя. — Искам то да бъде кръстено в дреха, носена от принцове.

— Ние нямаме кралска дреха… — каза той колебливо.

— Разбира се, че нямаме! — сопна се тя. — Защото тя е у нея.

Хенри разбираше кога е претърпял поражение. Той наклони глава, целуна ръката й, която се беше вкопчила в облегалката на стола.

— Не се безпокойте — каза й той. — Не и когато ви остава толкова малко време. Ще пратя някой да я донесе. Кълна се, че ще го сторя. Нашият малък Хенри Едуард ще има всичко, което пожелаете.

Тя кимна, усмихна му се мило, и докосна тила му с върховете на пръстите си, когато той се наведе пред нея в поклон.

Акушерката дойде при тях и се поклони.

— Стаята ви вече е готова — каза тя.

Ана се обърна към Хенри.

— Ще ме посещавате всеки ден — каза тя. Това звучеше повече като заповед, отколкото като молба.

— По два пъти на ден — обеща той. — Времето ще мине бързо, любима, и вие трябва да си почивате преди предстоящото раждане на сина ни.