Другата Болейн

Аз взех ръката му и погледнах в тъмните му Болейнови очи.

— Джордж, страхувам се за теб.

Той се засмя ясно и звънко, както подобаваше на безгрижен придворен.

— Недей — каза той. — Аз няма от какво да се страхувам. От нищо не се страхувам, нищо не търся и не следвам никаква посока.

Ана не получи своите дрехи за кръщението. Писаха на кралицата с предложения относно статута й след нейната раздяла с краля. Обръщаха се към нея като „вдовстваща кралица“ и тя късаше пергамента само с един замах веднага, щом мернеше подобно обръщение. Заплашваха я, че никога повече нямаше да види дъщеря си Мери. Преместиха я в най-затънтения замък: Бъкдън в Линкълншир. Ала тя пак не склони. Продължаваше да не приема твърдението, че не е била законна съпруга на краля. Като се имаше предвид това безизходно положение, одеждата за кръщението изглеждаше твърде маловажна, и след като тя отказа да се раздели с нея, изтъквайки, че това била нейна лична собственост, донесена от Испания, Хенри не настоя повече.

Мислех за нея, настанена в мрачното имение в мочурищата на източна Англия. Мислех си, че беше разделена от дъщеря си точно както аз бях разделена от своя син — благодарение на амбициите на една и съща жена. Спомнях си нейната непоклатима решителност да постъпва както е редно пред Бога. И ми липсваше. Тя ми беше като майка, когато дойдох за първи път в двора, и въпреки че се чувствах като дъщеря, предала майка си, тя все пак тя ми липсваше.

Есента на 1533

Болките на Ана започнаха призори и акушерката веднага ме повика в родилната стая. Трябваше едва ли не със сила да си пробивам път сред придворни, правници и дворцови служители, изпълнили залата за аудиенции пред стаята й. Най-близо до вратата бяха придворните дами, готови да помогнат на кралицата в нейната стая, които всъщност не вършеха нищо, освен да се плашат една друга със страшни истории за трудни раждания. Принцеса Мери беше сред тях, а бледото й лице беше смръщено в обичайното за нея решително изражение. Помислих си, че беше жестоко от страна на Ана да прави дъщерята на Катерина свидетелка на раждането на детето, което щеше да я лиши от наследство. Аз й се усмихнах вяло, когато минах край нея, а тя ми се поклони с обичайния за нея лек, едва забележим реверанс. Тя не можеше да се довери на никого, никога занапред нямаше да има вяра никому.

Вътре в стаята беше истински ад. Бяха завързали въжета за краищата на леглото, в които Ана се бе вкопчила като удавница. Чаршафите бяха вече изцапани с кръв, а акушерките грееха на огъня специална каша за възвръщане на силите, и затова подклаждаха огъня през цялото време. Ана беше гола от кръста надолу. Потеше се и плачеше от страх. Две други придворни дами напевно и нервно рецитираха молитви, а от време на време тя изпищяваше от болка.

— Трябва да се отпусне — каза една от акушерките. — Твърде много се напряга.

Пристъпих към леглото и зачаках.

— Ана, отпусни се — казах аз. — Това ще продължи с часове.

— Ти си, нали? — каза тя и отметна косите си. — Решила си все пак да се вдигнеш от леглото си, така ли?

— Дойдох веднага като ме повикаха. Искаш ли да направя нещо за теб?

— Искам да направиш това вместо мен — каза тя. Умът й беше буден както винаги.

Аз се разсмях.

— Не и аз!

Тя протегна ръка към мен и когато я хванах, я стисна.

— Господи, помогни ми, умирам от болки — каза тя.

— Бог ще ти помогне — казах аз. — Ти раждаш християнски принц, нали така? Сега ще родиш момче, което един ден да оглави английската църква, нали?

— Не ме оставяй — каза тя. — Мога всеки момент да повърна от страх.

— Така или иначе ще повърнеш — казах аз весело. — Ще стане много по-зле от това, преди да започнеш да се оправяш.

Ана имаше болки през целия ден и когато те се усилиха и зачестиха, стана ясно, че бебето е на път. Тя спря да се бори и стана разсеяна и сънлива, тялото й вършеше всичко вместо нея. Аз я повдигах, докато акушерката застилаше чаршаф за бебето. Тя извика радостно, когато главичката му се подаде от напрегнатото тяло на Ана, а след това с едно приплъзване излезе и цялото бебе.

— Слава на Бога — каза жената.

Тя се наведе и засмука устата на бебето, и ние чухме плача му. Двете с Ана се надигнахме да видим.

— Принц ли е? — попита Ана без дъх и с прегракнал от викане глас. — Той ще бъде принц Едуард Хенри.

— Момиче е — каза акушерката, преднамерено весела.

Почувствах тежестта на Ана, която се свлече назад разочаровано, и се чух да прошепвам:

— О, Боже, не.

— Момиче е — повтори акушерката. — Здраво и силно момиченце — повтори тя, сякаш искаше да предотврати разочарованието ни.

За миг помислих, че Ана е припаднала. Беше бледа като самата смърт. Аз й помогнах да се наклони на възглавницата и отметнах косите й от потното чело.

— Момиче.

— Най-важното е, че бебето е живо — казах аз, като се опитвах да се преборя с обзелото и мен отчаяние.

Акушерката уви бебето в пелени и го потупа. Аз и Ана обърнахме заедно глави към него, като чухме пронизителния му плач.

— Момиче — каза Ана ужасено. — Момиче. За какво ни е момиче?