Другата Болейн

Не можах да сдържа смеха си пред нейната мрачна представа за мен.

— Справям се — казах аз кратко. — Но трябва вече да видя децата си в Хевър, ако ме пуснеш да ги посетя.

— О, тръгвай — каза тя, отегчена от това ми желание. — Но се върни в Гринич навреме за коледните празници.

Аз бързо се отправих към вратата, преди да е променила решението си.

— И кажи на Хенри, че трябва да отиде при частен учител, за да му се даде подобаващо образование — каза тя. — Може да замине по-късно тази година.

Аз се спрях с ръка на вратата.

— Моето момче? — прошепнах аз.

— Моето момче — поправи ме тя. — Както ти е известно, той не може само да си играе през цялото време.

— Мислех си…

— Уредих той да учи със синовете на сър Франсис Уестън и Уилям Бреретън. Казаха ми, че те се учат добре. Време му е да започне да се среща с момчета на неговата възраст.

— Не искам той да общува с тях — казах аз веднага. — Не и със синовете на тези двамата.

Тя повдигна тъмната си вежда.

— Те са благородници от моя двор — напомни ми тя. — Синовете им ще бъдат също придворни, при това те могат да бъдат негови придворни някой ден. Той трябва да бъде с тях. Това е моето решение.

Искаше ми се да й се разкрещя, но ощипах крайчетата на пръстите си и продължих да говоря мило и тихо.

— Ана, той е все още малко момче. Щастлив е със сестра си в Хевър. Ако искаш той да получи образование, аз мога да остана там с него. Аз ще го обучавам…

— Ти! — тя се разсмя. — По-добре да накараме патиците от рова да го учат да квака. Не, Мери. Решила съм. Кралят е съгласен с мен.

— Ана…

Тя се облегна назад и ме изгледа сковано.

— Доколкото разбрах, ти искаш да го видиш тази година, нали? Да не би да искаш да го пратя веднага при частния му учител?

— Не!

— Тогава тръгвай, сестричке. Защото аз съм взела решение, а ти само ме отегчаваш.

Уилям ме следеше с поглед, докато аз беснеех нагоре-надолу из малката ни стаичка.

— Ще я убия — кълнях се аз.

Той беше затиснал вратата с гръб, след като провери дали прозорецът е добре затворен и да не би някой да ни подслушва.

— Ще я убия! Да остави момчето ми, безценното ми момченце заедно със синовете на тези содомити! Искала да го подготви за живота в двора! Да заповядва на принцеса Мери да прислужва на нейната Елизабет и в същото време да праща момчето ни на заточение! Тя е луда! Амбицията й я е подлудила. А моето момче… момченцето ми…

Гърлото ми се бе свило и думите излизаха с трудност. Коленете ми поддадоха, аз зарових лице в завивките на леглото и захлипах.

Уилям не помръдна от поста си на вратата и ме остави да си поплача. Той почака, докато не вдигнах глава и не избърсах бузите си с ръка. Едва тогава пристъпи напред, коленичи на пода до мен, така че аз допълзях до него, съкрушена от мъката си, и се озовах в прегръдките му. Той ме прегърна нежно и ме залюля, сякаш аз самата бях малко дете.

— Ще си го върнем обратно — прошепна той в косите ми. — Ще си прекарваме чудесно с него, после ще го изпратим при неговите учители, а след това ще си го вземем обратно. Обещавам ти. Ще си го вземем обратно, любима моя.

Зимата на 1533

За Нова година Ана избра на краля най-екстравагантния подарък. Златарите го донесоха в голямата зала и цяла сутрин го сглобяваха. Когато дойдоха в покоите на кралицата и й казаха, че може да отиде да го види, Ана извика мен и Джордж и каза, че ние също можем да дойдем.

Притичахме надолу по стълбите към голямата зала след Ана, така че тя да може да отвори вратата пред нас и да види лицата ни. Гледката беше изумителна: фонтан, направен от злато и украсен с диаманти и рубини. В основата на фонтана имаше три голи жени, също направени от злато, а от техните гърди течеше още вода.

— Боже мой — каза Джордж с истинско благоговение. — Колко ти струваше?

— Не питай — каза Ана. — Великолепно е, нали?

— Великолепно — аз не добавих: „Но много грозно“, въпреки че можех да се досетя от зашеметения израз на Джордж, че и той си мислеше същото.

— Помислих си, че шуртенето на вода може да е успокояващо. Хенри може да го държи в залата за аудиенции — каза Ана. Тя се доближи до него и го докосна. — Изработили са го много фино.

— Плодовити жени, от които тече вода — казах аз, загледана в трите блестящи фигури.

Ана ми се усмихна.

— Това е жест — каза тя. — Напомняне. Благопожелание.

— Да се молим на Бога, да бъде наистина предсказание — каза Джордж мрачно. — Има ли някакви признаци вече?

— Още не — каза тя. — Но скоро трябва да се случи.

— Амин — казахме аз и Джордж едновременно, набожни като лутерани. — Амин.

Нашите молитви не останаха без отговор. Ана пропусна месечния си цикъл през януари, както и през февруари. През пролетта, когато се показаха младите кълнове на аспержите, кралицата ги ядеше на всяко хранене, защото се говореше, че те помагали да се роди момче. Хората започнаха да се питат, но никой не знаеше със сигурност. Ана се разхождаше с полуусмивка на лицето и се радваше да бъде отново в центъра на вниманието.

Пролетта на 1534