Другата Болейн

— Ще ми се да го правехте — той се усмихна на нейната колебливост. Той се обърна към мен и аз почувствах познатото трепване и страх от неговото внимание. — Мадж Шелтън дели легло с вас, нали така?

— Да, чичо — казах аз.

— Дайте й насоки как да се държи и как да се грижи за себе си — той се обърна към Джордж. — А вие задръжте вниманието на краля върху Ана и Мадж.

— Да, сър — каза Джордж непринудено, все едно никога не бе мечтал за кариера, различна от тази на сводник в кралски харем.

— Добре — каза чичо и стана на крака, с което даваше знак, че това е краят на срещата. — О, има още нещо… — ние всички зачакахме покорно какво ще каже, с изключение на Ана, която гледаше през единия прозорец към градината, където придворните играеха на кегли под слънчевите лъчи, а кралят, както винаги, беше в центъра на вниманието.

— Мери — каза чичо.

Аз подскочих, когато го чух да споменава името ми.

— Струва ми се, че трябва да я омъжим, нали?

— Бих се радвал да я видя омъжена, преди сестра й да се оттегли — отбеляза баща ми. — По този начин ще избегнем онази несигурност, която би последвала, ако Ана се провали.

Те не погледнаха към Ана, която можеше да носи момиче в корема си и по този начин да намали стойността ми на брачния пазар. Не погледнаха и към мен, с която щяха да търгуват като с фермерска крава. Спогледаха се като търговци, на които им предстои сделка.

— Много добре — каза чичо. — Ще поговоря със секретаря Кромуел, тъй като наистина е време да я омъжим.

Разделих се с Ана и с Джордж и се отправих към покоите на краля. Уилям не беше в залата за аудиенции, а аз не се осмелих да вляза и да го потърся в стаята му. Един млад мъж се навърташе наоколо с лютнята си, един от музикантите на сър Франсис Уестън, когото наричаха Марк Смийтън.

— Виждали ли сте сър Уилям Стафорд? — попитах го аз.

Той ми се поклони грациозно.

— Да, лейди Кери — каза той. — Още играе на кегли.

Аз кимнах и се отправих към вратата на голямата зала. Веднага щом се скрих от погледа му, отворих една от вратичките, която водеше към обширната тераса пред двореца, откъдето по каменните стълби се слизаше към градината. Уилям събираше кеглите, играта тъкмо беше приключила. Той се обърна към мен и ми се усмихна. Останалите играчи ме призоваха и ме предизвикаха да участвам.

— О, много добре — казах аз. — Какви са залозите?

— По шилинг за игра — каза Уилям. — Попаднали сте сред отчаяни комарджии, лейди Кери.

Извадих кесията си и заложих своя шилинг, след това взех една топка и я плъзнах внимателно по тревата. Тя не попадна близо до кеглите. Аз отстъпих, за да направя място на друг играч, и усетих, че Уилям е до лакътя ми.

— Всичко наред ли е? — попита той тихо.

— Можеше да е и по-зле — казах аз. — Но трябва да остана насаме с теб веднага щом стане възможно.

— О, и аз се чувствам така — каза той със сподавен смях. — Ала не знаех, че си чак такава безсрамница.

— Не е това! — казах аз възмутено, но се наложи да спра и да погледна встрани, преди някой да ме е забелязал, че се смея и изчервявам. Копнеех за допира му — едва издържах да стоя така близо до него и да не мога да го докосна. Внимателно отстъпих и запазих разстояние между нас — все едно, че исках да гледам по-добре играта.

Аз изгубих бързо, и Уилям се постара също да изгуби след мен. Ние оставихме шилингите си на тревата за крайния победител и тръгнахме да се разхождаме, все едно че искахме да подишаме малко чист въздух, надолу по дългата чакълеста алея край реката. Прозорците на двореца гледаха към реката, така че аз не смеех да го докосна, нито да му подам ръката си. Ние вървяхме един до друг, като благовъзпитани случайни познати. Само когато се качвах на кея, той си позволяваше да докосне лакътя ми, все едно, че ме придържаше, а след това ми помагаше да пазя равновесие. Това простичко докосване на ръката му караше кръвта ми да играе.

— Какво има? — попита ме той.

— Чичо се кани да ме омъжва.

Лицето му помръкна в миг.

— Скоро ли? Има ли някого предвид?

— Не. Сега го обмислят.

— Тогава отсега трябва да се подготвим за момента, в който ще изберат някого. А когато го направят, ние трябва просто да си признаем и да се надяваме, че ще отстъпят пред нахалството ни.

— Да — аз замълчах за миг, погледнах го и после погледът ми обхвана реката. — Той ме плаши — казах аз. — Когато каза, че иска да ме види омъжена, аз веднага си помислих, че ще трябва да му се подчиня. Нали разбирате, винаги съм му се подчинявала. Всички винаги му се подчиняват. Дори Ана.

— Недей да добиваш такова изражение, любов моя, или ще се наложи да те прегърна пред целия дворец. Кълна се, че ти си моя и че няма да позволя на никого да те отнеме от мен. Ти си моя. Аз съм твой. Никой не може да го промени.

— Те разделиха Хенри Пърси и Ана — казах аз. — А те бяха женени, точно както и ние.

— Той е бил още съвсем млад — каза Уилям. — Ала никой не може да застане между мен и това, което е мое — той замълча за миг. — Въпреки че може да се наложи да си платим за това. Дали Ана ще те подкрепи? Ако имаме нейната подкрепа, тогава сме в безопасност.