Другата Болейн

Джордж каза същото, когато му съобщих. Чичо Хауърд изруга на висок глас, нарече ме ненужна кранта, а сестра ми глупава уличница, когато отидох при него с новината. Съдбата на цялото ни семейство зависеше от това обикновено събитие — раждането. Ако Ана беше родила момче, ние щяхме да сме най-влиятелното семейство в Англия със сигурен залог за трона. Тя обаче роди момиче.

Хенри, царствен и непредсказуем, не се оплакваше. Той взе бебето в скута си, похвали сините й очи, и силното набито телце. Възхищаваше се на малките й ръчички, на трапчинките по пръстчетата й, на мъничките съвършени ноктенца. Той каза на Ана, че следващия път трябва да имат момче и че сега е щастлив да има още една принцеса, при това толкова мъничка и съвършена, в семейството. Той заповяда в писмата, които бяха предназначени да оповестят, че се е родил принц, да се добави едно „еса“ накрая, за да съобщи на френския крал и на испанския император, че има втора дъщеря. Стисна зъби и се опита да не мисли за това какво щяха да кажат в европейските кралски дворове. Щяха да се присмиват на Англия, че се е преминало през всички тези политически катаклизми, само и само, за да може една жена, която дори не бе принцеса по кръв, да роди дъщеря на краля. Все пак аз му се възхищавах онази вечер, когато той взе сестра ми в обятията си, целуна косите й и я нарече „любима моя“. Разбирах го: той беше твърде горд, за да даде на някого да разбере разочарованието му. Помислих си, че той беше невероятно суетен човек, който се отдаваше на опасни приумици, и въпреки това — или може би именно заради това — беше велик крал.

Отидох в спалнята си след тридесет и шест безсънни часа, а думите на гняв и отчаяние, които сипеха баща ми, чичо ми и брат ми звъняха още в ушите ми. Намерих там Уилям пред малък пирог с месо на масичката до камината и кана с бира.

— Помислих си, че ще си изморена и гладна — каза той наместо поздрав.

Паднах в прегръдките му и зарових лице в ризата му, която ухаеше успокояващо.

— О, Уилям!

— Проблеми ли има?

— Те са толкова ядосани, а Ана е отчаяна. Никой не погледна бебето освен краля, при това и той го стори само за няколко секунди. И всичко изглежда толкова ужасно. О, Боже, само да беше момче!

Той ме потупа по гърба.

— Спокойно, любов моя. Всичко ще си дойде на мястото. Те ще си имат и друго дете. Следващия път вероятно ще бъде момче.

— Още една година — казах аз. — Още една година, преди да изчезнат опасенията на Ана и преди аз да се освободя от нея.

Той ме придърпа към масата, настани ме пред нея и тикна една лъжица в ръката ми.

— Яж — каза той. — Всичко ще изглежда много по-добре, когато се нахраниш и се наспиш.

— Къде е Мадж? — попитах боязливо и погледнах към вратата.

— Буйства из залата като същински пияница — каза той. — Дворът е подготвил празненство в чест на принца и смята да празнува, независимо от случилото се. Мадж няма да се прибере през следващите няколко часа, ако изобщо се прибере.

Кимнах и изядох вечерята си, както той ми каза. Когато приключих, той ме придърпа на леглото и зацелува ушите, шията и клепачите ми много нежно, докато не забравих всичко, свързано с Ана и нежеланата й дъщеря, не се обърнах и не потънах в обятията му. Заспах така, напълно облечена, на завивките на леглото си, разкъсвана между съня и желанието. Заспах и ми се присъни, че той ме люби, а той остана до мен и галеше лицето ми през цялата нощ.

Веднага щом Ана се възстанови след раждането, тя се зае да организира грижите за малката принцеса Елизабет в замъка Хетфилд, където за принцесата щяха да се грижат дойки и прислужници под ръководството на нашата леля, лейди Ана Шелтън, дискретната майка на Мадж. Принцеса Мери, която била забелязана да се смее, прикрила с ръка устата си, над провала на Ана, задето роди момиче, трябваше също да замине далеч от баща си и от двора.

— Тя може да прислужва на Елизабет — каза Ана безгрижно. — Може да й бъде придворна дама.

— Ана — казах аз. — Тя е принцеса, която има своите права. Тя не може да прислужва на дъщеря ти, това не е правилно.

Ана ми се усмихна сияйно.

— Глупачка — каза тя простичко. — Нещата са свързани помежду си. Трябва да я виждат там, където аз съм я пратила и трябва да прислужва на дъщеря ми, защото така ще знам, че аз съм истинската кралица, а Катерина е забравена.

— Не можеш ли да си дадеш почивка? — попитах аз. — Постоянно ли трябва да кроиш някакви заговори?

Тя ми се усмихна горчиво.

— Ти да не смяташ, че Кромуел си дава почивка? Не смяташ, че Сиймор си дават почивка, нали? И едва ли ти се вярва, че испанският посланик и мрежата му от шпиони, заедно с онзи проклета жена, си дават почивка и си казват: „Е, тя се омъжи за него и му роди никому непотребно момиче, и сега, макар че козовете са в ръцете ни, нека си починем малко.“ Нали не го мислиш?

— Не — казах аз неохотно.

Тя ме погледна за миг.

— Човек може да започне да се чуди как успяваш да изглеждаш толкова закръглена и доволна от себе си, след като всеки разумен човек ще предположи, че би трябвало едва да оцеляваш с мизерната си издръжка и да слабееш.