Другата Болейн

Отведох я в малката стаичка, където спяха пажовете на Джордж, тя се огледа в тъмното и отстъпи. В резултат на някакво тяхно причудливо хрумване, Джордж и Ана бяха отворили кралския сандък със сценични костюми и бяха намерили златна маска, с която да прикрият нейното добре познато лице. Вместо някое по-простичко прикритие, бяха изровили златната маска с лице на птица, която тя беше носила във Франция на танците с краля. Ана, задъхваща се от болки, и полуосветена от запалените свещи, лежеше на едно тясно легло, издутия й корем се подаваше изпод чаршафа, а над него блестеше златната маска с образа на ястреб с голям, изкован от злато клюн и блестящи вежди. Сцената наподобяваше някаква нравоучителна картина, на която лицето на Ана олицетворяваше алчността и суетата, с черните очи, блестящи през процепите на гордото птиче лице в единия край на леглото, докато в другата му част уязвимите бели бедра се бяха разтворили сред окървавените разбъркани чаршафи.

Акушерката се взираше в нея и се стараеше да я докосва колкото се може по-малко. Тя се изправи и й зададе много въпроси за болките, колко често се появявали, с каква сила, колко време продължавали. После каза, че може да забърка горещо питие от мляко, вино и някакви билета, което щяла да накара Ана да заспи и можело да спаси детето. Тялото й щяло да се отпусне, и детето можело също да се успокои. Тя не звучеше много убедително. Златното лице с клюна се извърна от жената към бледото лице на Джордж; но самата Ана не продума.

Акушерката забърка сместа над огъня, и Ана започна да пие от калаено канче. Джордж я поддържаше, докато тя лежеше облегната на гърдите му. Ужасяващата блестяща маска изглеждаше дива и тържествуваща, дори когато акушерката внимателно я покри. Жената отиде до вратата, а Джордж нежно постави Ана да легне и ни последва навън.

— Не можем да я изгубим, не можем да си позволим да я изгубим — каза Джордж и за момент аз почувствах гняв в гласа му.

— Тогава се молете за нея — каза жената лаконично. — Тя е в Божиите ръце.

Джордж промърмори нещо неразбираемо и се върна обратно в спалнята. Аз пуснах жената да си върви и Уилям я съпроводи надолу по дългия мрачен коридор до портите на двореца. Върнах се в стаята и с Джордж седнахме от двете страни на леглото, докато Ана спеше и стенеше в съня си.

Трябваше да я преместим обратно в собствената й стая, а после трябваше да съобщим, че се чувства неразположена. Джордж играеше на карти в нейната зала за аудиенции, все едно, че нямаше нито една грижа на този свят, а дамите флиртуваха, играеха и хвърляха зарове, сякаш всичко беше както обикновено. Аз стоях с Ана в нейната спалня и изпратих бележка на краля от нейно име, в която се казваше, че тя е изморена и че ще го види преди вечеря. Майка ми, нащрек поради демонстративното нехайство на Джордж и моето изчезване, дойде да потърси Ана. Само като я погледна унесена сред изцапаните с кръв чаршафи, тя пребледня.

— Направихме всичко по силите си — казах аз отчаяно.

— Някой знае ли? — попита тя.

— Никой. Дори кралят.

Тя кимна.

— Продължавайте все така.

Денят се изниза. Ана започна да се поти, а аз вече се съмнявах в качествата на билковата отвара на акушерката. Сложих ръка на челото й и почувствах, че то пари дланта ми. Погледнах майка си.

— Много е гореща — казах аз. Майка ми сви рамене.

Обърнах се отново към Ана. Тя въртеше глава на възглавницата, а след това, без никакво предупреждение, тя се надигна, после се сви и изстена силно. Майка ми отметна завивките и ние видяхме внезапния кръвоизлив и някаква буца. Ана падна назад на възглавниците си и изрева. Това беше сърцераздирателен жаловит стон, клепачите й се раздвижиха и тя се отпусна неподвижно.

Аз отново пипнах челото й, и доближих ухо до гърдите й. Сърцето й биеше равномерно и силно, но очите й бяха затворени. Майка ми, с каменно изражение на лицето, завързваше изцапаните с кръв чаршафи, с които беше увила нещото. Тя се обърна към огъня — малък, летен огън.

— Подкладете го — каза тя лаконично.

Аз се поколебах, като хвърлих поглед към Ана.

— Но на нея й е толкова топло!

— Това е по-важно — каза тя. — Това трябва да изчезне, преди някой да има и най-малка представа за него.

Аз пъхнах ръжена в огъня и разрових горещите въглени. Майка ми коленичи до огнището, накъса чаршафите на ивици и ги пусна в пламъците, където те се загърчиха и изгоряха със съскане. Тя търпеливо разпра следващото парче, после следващото, докато не стигна до самия център на вързопа и до ужасната червеникава маса, която представляваше бебето на Ана.

— Сложете още цепеници — каза тя кратко.

Аз я погледнах с ужас.

— Не трябва ли да погребем…?

— Сложете още цепеници — процеди тя. — Колко, според теб, ще се задържим тук, ако всички узнаят, че тя не може да износи едно бебе?