Другата Болейн

Аз я погледнах в лицето и премерих силата на волята й. После напълних камината с малки ароматни борови шишарки, и когато те пламнаха, ние напъхахме виновното за всичко вързопче в пламъците, отпуснахме се на петите си като две стари вещици, и гледахме как всичко, което беше останало от бебето на Ана, заминава нагоре в комина, като някакво ужасно проклятие.

Когато чаршафът беше изгорен и цвъртящата маса също, майка ми хвърли в огъня още няколко борови шишарки и билки от пода, които да очистят миризмата от стаята и едва тогава отиде при дъщеря си.

Ана беше будна, подпряла глава на лакътя си и ни гледаше с безжизнени очи.

— Ана? — каза майка ми.

Сестра ми с усилие обърна поглед към нея.

— Бебето ви е мъртво — каза майка ми категорично. — Вече го няма. Трябва да поспите и да се оправите. Очаквам да се вдигнете от леглото до един ден. Чувате ли ме? Ако някой ви попита за бебето, ще кажете, че сте сбъркали и че няма никакво бебе. Никога не е имало бебе, затова и не сте съобщавали, че сте бременна. Но със сигурност бебе се очаква.

Ана отвърна на майка ми с празен поглед. За миг ме обхвана ужасяващият страх, че отварата, болката и температурата са я лишили от разум, и че тя винаги ще гледа, без да вижда, и винаги ще слуша, без да разбира.

— Това се отнася и до краля — каза майка ми със студен глас. — Просто му кажете, че сте сбъркали и че не е имало бебе. Това е невинна грешка, която може да се прости, но помятането е доказателство за грях.

Лицето на Ана изобщо не се промени. Тя дори не се опита да я убеждава в невинността си. Помислих, че е оглушала.

— Ана — казах аз нежно.

Ана се обърна към мен, и когато видя ужаса в очите ми и мръсотията по лицето ми, аз видях как изражението на лицето й се промени. Тя разбра, че нещо ужасно се беше случило.

— Защо си в такова състояние? — попита ме тя хладно. — Надявам се, че нищо лошо не ти се е случило?

— Ще кажа на чичо ви — каза майка ми. Тя се спря на прага и ме погледна. — Какво е направила, та да й се случва това? — попита тя толкова студено, сякаш питаше за счупен порцеланов съд. — Трябва да е направила нещо, за да изгуби така детето си. Знаете ли какво може да е то?

Помислих за дните и нощите, в които Ана прелъстяваше краля и разбиваше сърцето на съпругата му, за отравянето на тримата мъже и за погубването на кардинал Уолси.

— Нищо особено.

Майка ми кимна и излезе от стаята, без да докосне дъщеря си и без да каже нито думичка на някоя от нас. Празният поглед на Ана се върна към мен, а лицето й беше безизразно като златната ястребова маска. Аз коленичих до леглото й близо до главата, и протегнах ръце. Изражението й не се промени, но тя бавно се наведе към мен и главата й се облегна тежко на рамото ми.

Отне ни цялата тази нощ, както следващия ден, за да изправим Ана отново на крака. Кралят не се мяркаше, след като съобщихме, че тя има настинка. Ала чичо ми дойде до прага на спалнята й, все едно, че не беше нищо повече от едно момиче Болейн. Видях как очите й потъмняха от гняв при това неуважение.

— Майка ви ми каза — каза той кратко. — Как можа да се случи такова нещо?

Ана извърна глава.

— Откъде мога да зная?

— Не сте ли се съветвали с никакви вещици, за да заченете? Не сте ли опитвали някакви отвари или билета? Не сте ли викали духове или правили заклинания?

Ана поклати глава.

— Не бих се занимавала с подобно нещо — каза тя. — Питайте, когото щете. Питайте моя изповедник, Томас Кранмър. Аз се грижа за душата си, също като вас.

— Аз се грижа повече за главата си — каза той мрачно. — Заклевате ли ми се? Защото някой ден може да ми се наложи да се кълна от ваше име.

— Кълна се — каза Ана кисело.

— Ставайте колкото се може по-скоро и заченете ново дете, и нека този път да бъде момче.

Погледът, с който му отвърна, беше така пълен с омраза, че дори той отстъпи назад.

— Благодаря ви за този съвет — озъби се тя. — Това е нещо, което ми бе дошло вече наум. Трябва да зачена колкото се може по-бързо, да го износя докрай и то да бъде момче. Благодаря ви, чичо. Да. Знам това прекрасно.

Тя извърна лице от него и отправи погледа си към разкошните завеси около леглото й. Той изчака малко, после ми се усмихна с мрачната си и безмилостна усмивка и излезе. Аз затворих вратата и останах насаме с Ана.

Когато тя ме погледна, в очите й се четеше страх.

— А какво ще стане, ако кралят не получи законен син? — прошепна тя. — Той никога не успя да го направи с нея. Тогава цялата вина ще падне върху мен и какво ще правя аз?

Лятото на 1534

В началото на месец юли започна да ми прилошава сутрин, а гърдите ме боляха при допир. Уилям, който целуваше корема в една тъмна стаичка един следобед, ме потупа леко и каза тихо:

— Какво мислиш, любов моя?

— За какво?

— За това малко закръглено коремче.

Аз извърнах глава, така че той да не види усмивката ми.

— Не бях забелязала.

— Е, аз забелязах — каза той невъзмутимо. — А сега ми кажи. Откога си знаела?

— От два месеца — признах аз. — И бях разкъсвана от радост и от страх, защото това ще бъде нашата гибел.

Той ме взе в прегръдките си.