Другата Болейн

Ана погледна назад към стаята и видя ужасеното ми лице, наведено над иска за регентство по време на детството на нейното дете — Елизабет.

— Мъртъв ли е? — попита ме тя.

Аз станах от масата и взех студената й ръка в моята.

— Моля се на Бога да не е.

Те го внесоха така бавно, сякаш това не беше носилка, а ковчег. Джордж вървеше до главата му, а Уилям и останалите от празнично облечената свита, които по-рано бяха на турнира, се точеха зад нея смълчани и уплашени.

Ана изстена и се свлече на пода, а роклята й се разстла около нея. Една от прислужничките я подхвана и ние я занесохме до спалнята й, сложихме я да легне и изпратихме един паж да изтича за вино с подправки и за лекар. Аз я развързах и опипах корема й, като се молех шепнешком бебето да е все още в безопасност там, вътре.

Майка ми пристигна с виното и погледна Ана. Тя беше пребледняла и се мъчеше да се надигне.

— Лежете спокойно — каза тя рязко. — Да не искате да провалите всичко?

— Хенри? — попита Ана.

— Той е в съзнание — излъга майка ми. — Падна лошо, но вече е добре.

С ъгълчето на окото си зърнах чичо ми да се кръсти и да нашепва някаква молитва. Досега никога не бях виждал този суров мъж да се моли и да разчита на нечия помощ освен на своята собствена. Дъщеря ми Катерина надзърна през вратата, аз й направих знак да влезе в стаята, и й дадох чашата с виното, която да поднесе до устните на Ана.

— Ела да довършиш писмото за регентството — каза чичо ми тихо. — Това е по-важно от всичко друго.

Аз изгледах Ана продължително и се върнах в приемната, където отново взех перото в ръка. Той написа три писма — до Лондон, до Севера и до парламента, а аз подписах и трите като Ана, кралица на Англия, точно когато докторът пристигна, а заедно с него и няколко аптекари. С наведена глава, в един свят, който се разпадаше на парченца, аз предизвиквах съдбата, подписвайки се като кралица на Англия.

Вратата се отвори и влезе Джордж със зашеметено изражение.

— Как е Ана? — попита той.

— Слаба — казах аз. — А кралят?

— Бълнува — прошепна той. — Не знае къде се намира. Пита за Катерина.

— Катерина ли? — повтори чичо ми бързо, както фехтувачът измъква шпагата си. — Той пита за нея?

— Той не знае къде се намира. Мисли си, че е паднал от коня на турнира, състоял се преди няколко години.

— Отивайте и двамата при него — каза чичо ми. — И се погрижете да мълчи. Не трябва да споменава името й. Не можем да допуснем той да казва нейното име на смъртния си одър — ако това се разчуе, Елизабет ще бъде обезнаследена в полза на принцеса Мери.

Джордж кимна и ме отведе към голямата зала.

Те не бяха пренесли краля горе по стълбите, защото се бояха да не го изтърват. Той беше неимоверно тежък и не лежеше неподвижно. Бяха сложили носилката на две съединени маси, и той се мяташе неспокойно на нея. Джордж ме поведе през кръга от уплашените му придворни и кралят ме видя. Сините му очи бавно се присвиха, когато разпозна лицето ми.

— Аз паднах, Мери — гласът му беше жален като на малко момче.

— Бедното момче — аз се доближих близо до него, хванах ръката му и я притиснах към сърцето си. — Боли ли?

— Навсякъде — каза той, притваряйки очи.

Лекарят се приближи до рамото ми и прошепна:

— Питайте го дали може да движи стъпалата и пръстите си и дали чувства всички части на тялото си.

— Можете ли да раздвижите ходилата си, Хенри?

Всички видяхме как ботушите му помръднаха.

— Да.

— И всичките пръсти?

Аз почувствах как той стисна ръката ми по-здраво.

— Ъ-хъ.

— Боли ли ви нещо вътре, любов моя? Боли ли ви коремът?

Той поклати глава.

— Всичко ме боли.

Аз погледнах към лекаря.

— Трябва да му пуснем кръв.

— Дори когато не знаете какво го боли?

— Може да има вътрешен кръвоизлив.

— Оставете ме да поспя — каза Хенри тихо. — Останете с мен, Мери.

Аз се извърнах от доктора и погледнах лицето на краля. Той изглеждаше толкова подмладен, легнал тихо и унесено, че почти можех да повярвам, че пред мен лежи младият принц, когото някога обожавах. Тлъстината по бузите му не личеше, когато беше легнал по гръб, а хубавата линия на веждите му беше същата. Този мъж беше единственият, който можеше да запази страната обединена. Без него всички бяхме изгубени: не само семейство Хауърд и Болейн, но всеки мъж, жена и дете из цялата страна. Никой друг не можеше да попречи на лордовете да се надпреварват кой да грабне короната. Имаше четирима наследници, които можеха с право да претендират за короната: принцеса Мери, племенничката ми Елизабет, синът ми Хенри и незаконородения Хенри Фитцрой. Църквата вече негодуваше, а испанският император или френският крал щяха да получат указ от папата да въведат порядък в страната и никога нямаше да можем да се отървем от тях.

— По-добре ли ще се почувствате, ако поспите? — попитах го аз.

Той отвори сините си очи и ми се усмихна.

— О, да — пророни той тихо.

— Ще лежите ли неподвижно, докато ви носим нагоре по стълбите?

Той кимна.

— Дръжте ръката ми.

Аз се обърнах към лекаря.

— Това ли трябва да направим? Да го занесем до леглото му и да го оставим да си почине?

Лекарят изглеждаше ужасен. Бъдещето на Англия беше в неговите ръце.