Другата Болейн

— Да, така мисля — каза той неуверено.

— Е, той не може да спи тук — изтъкнах аз.

Джордж пристъпи напред, избра шестимата най-яки мъже и ги нареди около носилката.

— Ти дръж ръката му, Мери и внимавай да не мърда. Останалите го вдигнете, когато кажа и ще го носим към стълбите. Ще си починем на първата площадка, после продължаваме. Едно, две, три — хайде, вдигайте.

Те се напънаха да вдигнат носилката и да я задържат в равно положение. Аз се движех редом с тях, а кралят стискаше ръката ми. Те започнаха да влачат краката си и така всички се движеха в крачка, а ние стигнахме до стълбите на кралските покои. Някой изтича напред и разтвори двойните врати към приемната му, а после и тези към неговата стая. Докато поставяха носилката на леглото, те го разтърсиха и той изстена, изненадан от пристъпа на болка. Тогава се заехме със задачата да го преместим от носилката на леглото му. Нищо друго не оставаше на хората му освен да се качат на леглото, да го хванат за раменете и за нозете и да го повдигнат, докато останалите издърпваха носилката изпод тялото му.

В това време аз видях изражението на лекаря и разбрах, че ако кралят имаше вътрешен кръвоизлив, ние вероятно току-що го бяхме убили. Той изстена от болка и аз за миг помислих, че това са предсмъртни гърчове и че ще обвинят всички нас за това. Ала после той отвори очи и ме погледна.

— Катерина? — попита той.

Всички мъже около мен суеверно ахнаха. Аз погледнах към Джордж.

— Вън — каза той лаконично. — Всички вън.

Сър Франсис Уестън се приближи до него и му прошепна нещо тихо на ухото. Джордж слушаше внимателно и докосна ръката на сър Франсис в знак на благодарност.

— Кралицата заповяда негово величество да остане насаме с лекарите, с любимата й сестра Мери и с мен — оповести Джордж. — Останалите можете да чакате отвън.

Те с нежелание напуснаха стаята. Аз чух как чичо ми обяви отвън съвсем ясно, че ако кралят се окажеше възпрепятстван да управлява, тогава кралицата щеше да стане регент до пълнолетието на принцеса Елизабет и че всички би следвало да помнят, че са дали клетва за вярност към принцеса Елизабет, неговата единствена избрана и законна наследница.

— Катерина? — попита отново Хенри, като ме погледна.

— Не, аз съм, Мери — казах аз нежно. — Някогашната Мери Болейн. А сега Мери Стафорд.

Той разтреперано вдигна ръката ми и я докосна до устните си.

— Любов моя — каза той нежно и никой не знаеше коя от многото си любови имаше предвид: кралицата, която бе издъхнала, все още обичайки го, кралицата, поболяла се от уплаха в двореца, или мен — момичето, което някога беше обичал.

— Искате ли да поспите? — попитах аз тревожно. Сините му очи бяха замъглени и той приличаше на пиян.

— Да спя. Да — промърмори той.

— Аз ще бъда до вас — Джордж ми придърпа един стол и аз седнах, без да измъквам ръката си от ръката на краля.

— Моля се на Бога да се събуди — каза Джордж, загледан във восъчнобледото лице на Хенри и в трепкащите му клепачи.

— Амин — казах аз. — Амин.

Ние стояхме с него до следобеда — лекарите откъм краката му, а Джордж и аз откъм главата; майка ми и баща ми постоянно влизаха и излизаха, а чичо ми беше изчезнал някъде, вероятно да заговорничи.

Хенри се потеше и един от лекарите отиде да отметне завивките му, но изведнъж застина на място. На дебелия му прасец, който Хенри беше наранил по време на един турнир преди много време, имаше грозно тъмно петно от кръв и гной. Раната му, която никога не беше зараснала както трябва, отново се беше отворила.

— Трябва да го лекуваме с пиявици — каза мъжът. — Сложете пиявиците на това нещо и ги оставете да изсмучат отровата.

— Не мога да гледам — признах аз разтреперана на Джордж.

— Ела да седнеш до прозореца и да не си посмяла да припаднеш — каза той грубо. — Ще те извикам да се върнеш до леглото му, когато му ги сложат.

Аз останах до прозореца и решително не се обръщах назад. Опитвах се да не слушам звъна на стъклениците, от които пускаха черните плужеци по краката на краля и ги оставяха да смучат разкъсаната кожа. Тогава Джордж ми викна:

— Ела и седни до него, няма нужда да гледаш каквото и да било.

И аз се върнах на мястото си до главата му, като се махнах пак едва когато пиявиците се бяха надули като преситени топчици черна слуз и вече можеха да ги махнат от раната му.

По някое време следобед аз държах ръката на краля и я милвах, както човек успокоява болно куче, когато той изведнъж стисна пръстите ми, очите му се отвориха и погледът му беше ясен.

— За Бога — каза той. — Всичко ме боли.

— Паднахте от коня си — казах аз, като се опитвах да преценя дали разбира къде се намира.

— Помня — каза той. — Но не помня как съм се добрал до двореца.

— Ние ви донесохме — Джордж се приближи от прозореца. — Пренесохме ви нагоре по стълбите. Искахте Мери да бъде до вас.

Хенри се усмихна с известна почуда.

— Така ли?

— Не бяхте на себе си — казах аз. — Бълнувахте. Благодаря на Бога, че сте отново здрав.

— Ще съобщя на кралицата — Джордж заповяда на един от пазачите да й каже, че кралят е дошъл в съзнание и че отново е добре.

Хенри се разсмя.