Другата Болейн

Сгуших се по-близо до него.

— Искаш ли да се върнем у дома?

— Когато и ти можеш да дойдеш с мен — каза той кротко. — Когато тя роди бебето си и ни пусне да си вървим.

Хенри взе участие в първия ден на турнира и побеждаваше във всяко състезание до втория ден. Ана имаше намерение да присъства и да го гледа, но сутрин й прилошаваше и тя каза, че ще отиде към обяд. Нареди ми да стоя там с дамите й. Всички потеглиха към арената, издокарани в най-ярките си одежди, кавалерите, някои от които вече в доспехите си, придружаваха дамите и яздеха редом с тях.

— Джордж ще се погрижи за онова същество Сиймор — каза Ана, като гледаше през прозореца.

— А кралят няма да мисли за нищо друго освен за турнира — казах аз насърчително. — Той обича победата повече от всичко останало.

Ние прекарахме сутринта на спокойствие в стаята й. Тя отново беше извадила покривалото за олтара и бродираше — аз се бях заела енергично с един огромен скучен къс трева, докато тя правеше плаща на Света Богородица в другия край. Между нас се простираха куп откровения: светци, запътили се към небесата и дяволи, пропадащи вдън земя. Тогава аз дочух внезапен шум през прозореца. Беше конник, който препускаше бързо към двореца.

— Какво има? — Ана вдигна глава от бродерията.

Коленичих на стола до прозореца, за да надзърна.

— Някой препуска като луд към конюшнята. Чудя се какво ли…

Прехапах устни, за да не кажа онова, което беше на устата ми. Долу изкарваха бързо кралската носилка от конюшнята, теглена от два здрави коня.

— Какво има? — попита Ана иззад гърба ми.

— Нищо — казах аз, мислейки за бебето й. — Нищо.

Тя стана от стола си и погледна през рамото ми, но кралската носилка вече се беше изгубила от поглед.

— Някой дойде на кон до конюшнята — казах аз. — Може би конят на краля е счупил подкова. Нали знаеш, че не може да търпи да е без кон даже една секунда.

Тя кимна, но остана облегната на рамото ми и загледана в пътя.

— Ето го чичо Хауърд.

Чичо ни яздеше напред по пътеката към двореца със своя флаг пред себе си и придружен от своите хора, които влязоха в конюшнята.

Ана седна отново на мястото си. След малко чухме трясъка на входните двери и стъпките на чичо ни и неговите хора нагоре по стълбите. Ана вдигна глава и погледна въпросително, когато влязоха в стаята й. Той се поклони. Имаше нещо в този поклон, по-нисък от обикновено, което ме накара да застана нащрек. Ана стана на крака, бродерията й падна на пода, тя притисна ръка към устата си, а другата отпусна на свободно падащия си корсаж.

— Чичо?

— С най-голямо съжаление ви съобщавам, че кралят падна от коня си.

— Ранен ли е?

— Тежко ранен.

Ана пребледня и се олюля на краката си.

— Трябва да се подготвим — каза чичо ми строго.

Аз сложих Ана да седне на един стол и го погледнах.

— За какво да се подготвим?

— Ако той умре, трябва да си подсигурим Лондон и севера. Ана трябва да пише. Тя ще трябва да стане регент, докато се свика съвет. Аз ще я представлявам.

— Да умре? — повтори Ана.

— Ако той умре, ще трябва да запазим страната единна — повтори чичо ми. — Ще мине доста време, докато това бебе в корема ви стане мъж. Трябва да планираме всичко. Трябва да сме готови да защитаваме страната. Ако Хенри умре…

— Да умре? — попита тя отново.

Чичо Хауърд ме погледна.

— Сестра ви ще ви обясни. Нямаме време за губене. Трябва да подсигурим кралството.

Лицето на Ана беше безизразно от удара и също тъй безчувствено, колкото безчувствен беше съпругът й в този момент. Тя не можеше да си представи света без него. Тя изобщо не беше в състояние да изпълнява нарежданията на чичо ни или да се заеме да укрепва кралството без крал на трона.

— Аз ще го направя — казах аз бързо. — Аз ще го съставя и ще подпиша. Не можете да карате нея, чичо Хауърд. Не бива да я тревожим, бебето трябва да е в безопасност. Нашите почерци много си приличат и друг път сме минавали една за друга. Мога да пиша вместо нея, както и да се подпиша вместо нея.

Това мое хрумване го накара да засияе. Едната Болейн за него никога не се беше различавала особено от другата. Той придърпа една табуретка до писалището.

— Започвайте — каза той. — „Нека не бъде подлагано на съмнение…“

Ана се облегна в стола си с ръка на корема, а другата на устата, загледана в прозореца. Колкото повече продължаваше чакането, толкова повече се увеличаваше вероятността състоянието на краля да е лошо. Ако някой се натъртеше при падане, караха го у дома веднага. Но когато смъртта беше близо, внимаваха повече. Докато Ана чакаше, взирайки се надолу към входната врата на конюшнята, аз разбрах, че с нашата сигурност беше свършено. Ако кралят умреше, всички ние бяхме загубени. Страната щеше да се разкъса между лордовете, всеки от които щеше да брани собствената си част. Щеше да стане същото, каквото е било преди бащата на Хенри да ги обедини: Йорк щеше да застане срещу Ланкастър, и всеки щеше да се бори за своята територия. В страната щеше да настъпи хаос, всяка област щеше да признава различни владетели и нямаше да има един истински крал, пред който всеки да може да коленичи.