Другата Болейн

Тя удари с ръка наслуки по твърдия корсаж.

— Тук вътре. Вътре. Почувствах го… — тя млъкна. Видях, че лицето й се озари така, както никога преди. — Отново — прошепна тя. — Рита. Това е моето дете, което мърда. Благодаря ти, Боже, че нося дете, живо дете.

Тя стана от стола си, а черната й коса още падаше по раменете й.

— Изтичай и кажи на Джордж.

Дори аз, която знаех за тяхната близост, се учудих.

— На Джордж ли?

— Исках да кажа краля — поправи се тя припряно. — Доведи ми краля.

Аз изтичах от стаята й към покоите на краля. Обличаха го за вечеря, но в стаята му имаше петима-шестима мъже. Аз се поклоних, а той се извърна и грейна от радост, че ме вижда.

— О, това е другата Болейн — каза той. — Тази с добрия нрав.

Повечето мъже се засмяха на шегата му.

— Кралицата моли да ви види веднага, сир — казах аз. — Тя има добри вести за вас, които не могат да чакат.

Той повдигна жълтеникаво-рижа вежда — през онези дни се държеше особено царствено.

— Значи тя ви праща да тичате като някой паж, за да ме доведете — все едно, че съм кученце?

Аз отново се поклоних.

— Сир, това е новина, за която с радост тичам. А и вие щяхте да се отзовете, ако знаехте за какво се отнася.

Някой измърмори нещо зад гърба ми, а кралят наметна един златен плащ и приглади хермелиновите си маншети.

— Хайде тогава, лейди Мери. Вие ще заведете нетърпеливото кученце при онази, която го вика. Можете да ме отведете, където пожелаете.

Аз сложих ръка на неговата и не се отдръпнах, когато той ме придърпа към себе си.

— Животът на омъжена жена ви отива, Мери — каза той интимно, когато заслизахме надолу по стълбите и половината от хората му тръгнаха след нас. — Вие сте толкова красива, колкото бяхте като девойка, по времето, когато бяхте моята сладка любима.

Винаги заставах нащрек, когато Хенри ставаше любвеобилен.

— Това беше отдавна — казах аз предпазливо. — А ваша милост е два пъти по-голям крал отпреди.

Веднага щом чух какво съм казала, аз се наругах за глупостта си. Исках да кажа, че той беше станал по-могъщ и по-очарователен. Но каквато си бях глупачка, прозвуча така, сякаш беше два пъти по-дебел от преди, а това беше горчивата истина.

Той се закова на третото стъпало от стълбището. На мен ми се прииска да падна на колене. Не посмях да го погледна. Знаех, че в целия свят нямаше по-неумела придворна от мен, щом опираше до това да кажа някоя хубава дума. Бях напълно неспособна да го сторя, както следваше.

Изведнъж чух нещо подобно на рев. Погледнах плахо към него и за голяма своя радост забелязах, че той се превиваше от смях.

— Лейди Мери, да не сте си изгубили разсъдъка? — попита ме той.

Аз също се смеех, но с облекчение.

— Струва ми се, че да, ваша милост — казах аз. — Исках само да кажа, че тогава вие бяхте млад мъж, а аз девойка, а сега сте крал сред принцовете. Но прозвуча така, сякаш…

Неговият пристъп на бурен смях отново ме заглуши, и придворните, които ни следваха, проточиха шии, за да чуят с какво бях развеселила краля така, и защо едновременно се червях от срам и се смеех.

Хенри ме хвана за кръста и ме притисна до себе си.

— Мери, обожавам ви — каза той. — Вие сте най-добрата от всички Болейн, защото никоя друга не може да ме разсмее така, както вие. Заведете ме при съпругата ми, преди да кажете нещо толкова чудовищно, че да се видя принуден да ви обезглавя.

Аз се измъкнах от прегръдката му и го поведох към покоите на кралицата. Въведох го вътре заедно с хората му. Ана не беше в приемната, а все още в своята стая. Почуках на вратата и известих за краля. Тя още стоеше с разпуснати коси и с шапчицата в ръка и с онова прекрасно сияние около нея.

Хенри влезе, а аз затворих вратата и застанах пред нея, за да не позволя на подслушвачите да се приближат. Това беше най-значителният момент в живота на Ана и аз исках тя да му се наслади. Можеше да каже на краля, че е бременна и че чака дете, защото за първи път след Елизабет тя чувстваше, че носи в утробата си живо бебе.

Уилям дойде откъм другия край на стаята и видя, че бях застанала пред вратата. Той побутна тук рамо, там лакът, и си проправи път през тълпата.

— На стража ли си? — попита той. — Скръстила си ръце като рибарка, която пази кофата с риба.

— Тя му съобщава, че чака дете. Има право да направи това, без някоя проклета Сиймор да си вре носа.

Джордж застана до Уилям.

— Да не е решила да му каже?

— Бебето се размърда — казах аз и се усмихнах на брат си, предвкусвайки радостта му като своя собствена. — Тя го усети. Прати ме веднага да повикам краля.

Очаквах да видя радостта му, но забелязах нещо друго; някаква сянка премина през лицето му. Така изглеждаше Джордж, когато беше направил нещо нередно. Това беше виновното изражение на Джордж. Сянката премина през очите му толкова бързо, че аз се усъмних дали изобщо я бях видяла, но за миг осъзнах с абсолютна сигурност, че съвестта му не беше чиста, и предположих, че Ана го бе взела за придружител по време на пътуването си към вратите на ада, за да зачене бебе за Англия.

— О, Боже, какво има? Какво сте сторили вие двамата?

Той веднага се усмихна лекомислено, както подобаваше на придворен.