Другата Болейн

— Сигурно всички здравата сте се изпотили — той се опита да се размърда в леглото, но сгърчи лицето си от болка. — Мътните да ме вземат! Кракът ми.

— Старата ви рана се отвори — казах аз. — Сложиха й пиявици.

— Пиявици. Има нужда от лапа. Катерина знае как да я прави, нейната… — той прехапа устна. — Все някой трябва да знае как става — каза той. — За Бога. Някой трябва да знае рецептата — за момент той не продума. — Донесете ми вино.

Един паж дотича с чаша в ръка и Джордж я поднесе към устните на краля. Хенри я пресуши. Цветът му се възвърна и той отново насочи вниманието си към мен.

— Е, кой първи направи крачка? — попита той с любопитство. — Сиймор, Хауърд или Пърси? Кой щеше да пази трона ми топъл за дъщеря ми и да се нарича регент, докато тя навърши пълнолетие?

Джордж познаваше Хенри твърде добре, за да се поддаде и да му признае всичко със смях.

— Целият двор беше на колене — каза той. — Никой не помисли за друго освен за вашето здраве.

Хенри кимна, но не вярваше нито дума.

— Отивам да съобщя на придворните — каза Джордж. — Ще се отслужи благодарствена литургия. Много се бояхме.

— Донесете ми още вино — каза Хенри кисело. — Боли ме цялото тяло — сякаш не е останало здраво място по него.

— Да ви оставя ли? — попитах аз.

— Останете — каза той небрежно. — Само че махнете тези възглавници изпод гърба ми, имам чувството, че съм се схванал, докато лежа. Кой идиот ме остави да лежа на равно?

Аз си спомних за момента, когато го слагахме от носилката на леглото.

— Страхувахме се да ви бутаме.

— Пилци в кокошарник. Това сте вие — каза той с тихо задоволство. — Когато петелът го няма.

— Благодарим на Бога, че ви има.

— Да — каза той със задоволство. — За Хауърд и за Болейн щяха да настанат трудни времена, ако бях умрял днес. Създадохте си много врагове с това ваше издигане, които биха били щастливи да ви видят как се сгромолясвате отново в низините.

— Моите мисли бяха само с ваше величество — казах аз предпазливо.

— А щяха ли да последват моето желание и да възкачат Елизабет на трона ми? — попита той внезапно и рязко. — Предполагам, че вие, Хауърдови, щяхте да застанете зад вашите, нали? А останалите?

Аз срещнах погледа му.

— Не зная.

— Ако мен ме нямаше, без принц да ме наследи, тези клетви за вярност вероятно нямаше да свършат работа. Мислите ли, че те щяха да останат верни на една принцеса?

Аз поклатих глава.

— Не зная. Не мога да ви отговоря. Аз дори не бях с придворните, а прекарах всичкото време тук и ви гледах.

— Вие щяхте да останете верни на Елизабет — каза той. — Ана щеше да бъде регент, а чичо й щеше да е зад гърба й, предполагам. Това щеше да е все едно, че Хауърд управляват Англия, само че неофициално. А след това друга жена щеше да последва тази, и отново с рода Хауърд зад гърба си — той поклати глава, а лицето му помръкна. — Тя трябва да роди син. — Една вена заигра по слепоочието му и той сложи ръка на главата си, сякаш се опитваше да прогони болката с връхчетата на пръстите си. — Искам пак да си легна — каза той. — Махнете тези проклети възглавници. Едва гледам от болката в слепоочията. Жена от рода Хауърд за регент и друга Хауърд, която да я наследи. Това вещае само бедствия. Този път тя трябва да ми роди син.

Вратата се отвори и Ана влезе. Тя беше още твърде бледа. Приближи се бавно до леглото на Хенри и хвана ръката му. Очите му, изпълнени с болка, изучаваха бледото й лице.

— Помислих, че ще умрете — каза тя глухо.

— И какво щяхте да направите?

— Щях да направя всичко по силите си да се държа като кралица на Англия — отвърна му тя. Докато говореше, държеше ръката си на корема.

Той хвана нежната й ръка в своята.

— По-добре е там вътре да има син, мадам — каза той студено. — Считам, че дори да направите всичко, което е по силите ви като кралица на Англия, то няма да е достатъчно. Трябва ми момче, което да не позволи на страната да се разедини, а принцеса Елизабет и вашият вечно интригантстващ чичо не са тези, които искам да оставя след себе си, когато умра.

— Закълнете ми се, че никога вече няма да участвате в турнир — каза тя пламенно.

Той извърна глава.

— Оставете ме да си почивам — каза той. — Вие с вашите клетви и обещания. Господ да ми е на помощ. Мислех си, че отхвърляйки кралицата, получавам нещо по-добро от нея.

Това беше най-мрачният момент, на който бях станала свидетелка между тях двамата. Ана дори не възрази. Нейното лице беше бледо като неговото. И двамата приличаха на призраци, полумъртви от собствения си страх. Това, което трябваше да бъде среща на любовта, беше послужило да им напомни и на двамата колко несигурна беше властта им над страната. Ана се поклони на тежкото туловище, което лежеше на леглото и излезе от стаята. Тя вървеше бавно, сякаш носеше товар на плещите си, но на вратата се спря за миг.