Другата Болейн

Видях, че семейството се е събрало в нейна подкрепа и разбрах, че чичо ми е чул достатъчно, за да се страхува. Майка ми беше там, а също така и баща ми. Чичо ни беше в задната част на стаята, увлечен в приятелски разговор с Джейн Сиймор, което ме накара да застина за секунда. Джордж стоеше на прага и аз улових усмивката му, след което той отиде при Ана и хвана ръката й. Разнесе се развълнуван шепот, предизвикан от разкошната й рокля и предизвикателната й усмивка, след което всички в стаята започнаха да се разхождат из залата и да сменят местата си. Сър Уилям Бреретън пристъпи напред, целуна ръката й и прошепна, че била ангел, паднал на земята, а Ана се разсмя, и каза, че не е паднала, а просто е дошла на гости, така че неговите метафори бяха неутрализирани с лекота. Тогава край вратата се прошумоля, и Хенри заедно с останалата част от придворните му влязоха с тропот. Болката в крака правеше походката му неумела, а по закръгленото му лице се бяха врязали нови бръчки на болка. Той кимна на Ана намръщено.

— Добър ден, мадам — каза той. — Готова ли сте за вечеря?

— Разбира се, съпруже — каза тя със сладък глас. — Радвам се да видя ваше величество в толкова добро здраве.

Нейната способност да мени в миг настроенията си, винаги го беше озадачавала. Той се сепна от доброто й настроение и огледа жадните лица на придворните.

— Поздравихте ли сър Джон Сиймор? — попита я той, като избра единствения човек, когото тя не желаеше да уважи.

Усмивката на Ана дори не трепна.

— Добър вечер, сър Джон — каза тя така смирено, имитирайки собствената му дъщеря. — Надявам се, че ще приемете един малък подарък от мен.

Той се поклони някак неловко.

— За мен ще бъде чест, ваше величество.

— Бих искала да ви дам една малка инкрустирана табуретка от собствената си стая. Красива малка вещ от Франция. Надявам се, че ще ви хареса.

Той отново се поклони.

— Ще ви бъда благодарен.

Ана се усмихна косо на съпруга си.

— Тя е за Джейн. Да седи на нея. Изглежда, че няма свой собствен стол, така че иска да се възползва от моя.

За миг се възцари пълна тишина, последвана от гръмогласния смях на Хенри. Придворните веднага разбраха, че могат да се смеят и покоите на кралицата закънтяха от нейната шега за сметка на Джейн. Хенри, все още смеещ се, предложи ръката си на Ана и тя го погледна закачливо. Той я поведе навън от стаята, придворните заеха обичайните си места зад тях, когато аз чух ахване, после някой прошепна:

— Боже мой! Кралицата!

Джордж се шмугна сред тълпата като стрела, хвана Ана за ръката и я издърпа.

— Извинете ни, ваше величество, кралицата не се чувства добре — чух го да казва бързо. Тогава той се наведе към ухото на Ана и забързано й прошепна нещо. През жадно обръщащите се лица, аз видях профила й, видях как кръвта се оттегля от лицето й, и тя си проправи път през придворните, а Джордж забърза пред нея да отвори вратата на стаята й. Хората, които бяха най-встрани протягаха шии, а аз успях да видя задната част на дрехата й. Там, на фона на сребристобялата тъкан, се открояваше алено петно. Тя кървеше. Губеше бебето.

Спуснах се сред тълпата, за да я последвам в стаята й. Майка ми дойде с мен и аз затръшнах вратата пред жадните лица, които се взираха, и пред краля, който още гледаше, зашеметен от стремителното бягство на Ана и семейството й.

Ана стоеше сама, с лице към Джордж, и придърпваше задната част на роклята си, за да види петното.

— Не почувствах нищичко.

— Ще извикам лекар — каза той, като се обърнах към вратата.

— Не казвай нищо — предупреди го майка ми.

— Да каже! — възкликнах аз. — Всички видяха! Самият крал видя!

— А може и всичко да е наред. Лягай, Ана.

Ана легна бавно. Лицето й беше бяло като шапчицата й.

— Не чувствам нищо — повтори тя.

— Тогава вероятно няма нищо — каза майка ми. — Само някакво петънце.

Тя кимна на прислужничките да събуят обувките на Ана, като и чорапите й. Те отидоха от едната й страна и развързаха корсажа й. Навиха нагоре красивата бяла рокля с огромното алено петно. Полите й бяха напоени с кръв. Аз погледнах майка си.

— Може би всичко е наред — каза тя несигурно.

Аз отидох при Ана и взех ръката й, след като стана ясно, че майка ми би я докоснала само на смъртния й одър.

— Не се страхувай — прошепнах аз.

— Този път не можем да потулим нещата — прошепна ми тя в отговор. — Всички видяха.

Направихме всичко по силите си. Нагорещихме плоча за краката й, лекарите донесоха ободрителен сироп, даже два сиропа, лапа и специална завивка, благословена от светец. Пуснахме й кръв и сложихме горещата плоча на краката й. Но всичко това не помогна. Посред нощ тя започна да ражда, да ражда истински с всички родилни болки, като дърпаше чаршафите, завързани за колонките на леглото, стенейки от болката и заради бебето, което се откъсваше от тялото й, а в два сутринта тя нададе внезапен вик и бебето излезе — никой не можеше да направи каквото и да било, за да го задържи.

Акушерката, която го взе в ръцете си, неочаквано възкликна.

— Какво има? — задъха се Ана, зачервена от напъването, с пот, стичаща се от врата й.

— То е урод! — каза жената. — Урод.