Другата Болейн

— Да. Ще го видите на вода след около седмица — отговори той. Той отдръпна леко завесите и нареди да доведат Джордж. Навлякох роклята и наметалото си, и Хенри ми подаде ръка, за да ми помогне да сляза от леглото. После ме целуна по бузата. — Ще закуся с кралицата — реши той. — След това ще отидем да видим кораба.

Беше прекрасна утрин. Носех нова рокля от жълто кадифе, ушита от един цял топ, подарен ми от краля. Ана беше до мен, облечена в една от старите ми рокли. Възможността да я виждам как износва старите ми дрехи ми доставяше неописуема радост. От друга страна, завладяна от противоречиви сестрински чувства, аз се възхитих от това как тя я беше преправила. Бе заповядала да я скъсят и дооформят във френски стил и с нея изглеждаше много елегантна. Носеше я с малка френска шапчица, направена от плата, останал при стесняването на роклята. Хенри Пърси, граф Нортъмбърланд, не можеше да откъсне поглед от нея, но тя флиртуваше грациозно с всички приятели на краля в еднаква степен. На ездата бяхме общо девет души. Аз и Хенри, един до друг, яздехме отпред. Ана беше зад нас с Пърси и Уилям Норис. Следваше злополучната и мълчалива двойка Джордж и Джейн, след тях Франсис Уестън и Уилям Бреретън, които се смееха и пускаха шеги. Пред нас яздеха само двама от конярите и четирима войници на коне.

Яздехме по течението на реката. Тя прииждаше и разпенените вълни се разбиваха по брега. Чайките, запратени от вятъра към сушата, крещяха и се виеха над главите ни, с блестящи под пролетното слънце сребристи криле. Раззеленилите се плетове бяха осеяни с пролетна иглика, бледожълта като бучки бито масло, разхвърляни по огрените от слънцето крайречни участъци. Пътят по течението на реката тънеше в кал и конете вървяха доста бавно. По време на пътуването кралят ми изпя една любовна песен, която сам беше написал, и когато я чух за втори път, запях с него, а той се смееше на опитите ми да постигна синхрон. Нямах таланта на Ана и го знаех. Ала това беше без значение. В онзи ден нищо нямаше значение, нищо не можеше да има значение освен това, че аз и моят възлюбен яздехме един до друг, окъпани от ярките слънчеви лъчи, и бяхме излезли на разходка, която ни доставяше удоволствие, носеше щастие нему, защото виждаше, че прави и мен щастлива.

Ние стигнахме корабостроителницата по-бързо, отколкото ми се искаше и сам Хенри дойде до коня ми, свали ме от седлото и когато слязох на земята, ме задържа в прегръдката си и ме дари с една бърза целувка.

— Любима моя — прошепна той. — Имам изненада за теб.

Завъртя ме и застана от едната ми страна, за да мога да видя неговия красив нов кораб. Той беше почти готов да бъде спуснат във водата; имаше характерните за боен кораб високи кърма и нос, което му позволяваше да се движи много бързо.

— Погледни — каза Хенри, забелязал, че гледам очертанията на кораба, но пропускам подробностите. Той посочи към изписаното с позлатени букви име, което увенчаваше богато украсения нос. Надписът гласеше: „Мери Болейн“.

За момент се вторачих в буквите на името си, без да разбирам какво означават. Той не се разсмя на моето смаяно изражение, а ме наблюдаваше и гледаше как изненадата ми преминава в объркване, докато накрая ме осени прозрението.

— Нарекли сте го на мен? — попитах аз. Усещах как гласът ми трепери. Това беше твърде голяма чест за мен. Почувствах се твърде неопитна, и въобще — твърде нищожна личност, за да заслужавам кораб, при това такъв кораб, да бъде наречен на мен. Ето, сега целият свят щеше да знае, че съм любовницата на краля. Никой не можеше да се съмнява.

— Да, скъпа — той се усмихваше. Очакваше да бъда възхитена.

Той пъхна ръката ми в сгъвката на лакътя си и ме поведе към предната част на кораба. На носа беше изобразен горд и красив профил, отправил взор към Темза, към морето, към Франция. Това бях аз, с леко разтворени устни и с тънка усмивка — сякаш бях жена в очакване на приключение. Приличах не на играчка в лапите на Хауърдови, а на прекрасна и смела жена, отстояваща правата си.

— Това аз ли съм? — попитах и гласът ми се извисяваше един тон над вълните, разбиващи се в стената на сухия док.

Хенри доближи устата си до ухото ми и аз можех да почувствам как топлината на дъха му се разлива по хладната ми шия.

— Вие сте — промълви той. — Корабът е като вас, истинска красавица. Щастлива ли сте, Мери?

Обърнах се към него, ръцете му се плъзнаха около тялото ми и се сключиха в прегръдка, аз застанах на пръсти, зарових лице в топлината на шията му и вдъхнах уханието на брадата и косата му.

— О, Хенри — прошепнах. Исках да скрия лицето си — знаех, че той няма да види удоволствие по него, а ужас от подобно издигане — издигах се толкова високо и пред очите на всички.

— Щастлива ли сте? — Повтори той въпроса си. Повдигна лицето ми, хванал с ръка брадичката ми, така че да може да ме изучава, сякаш бях ръкопис. — Това е голяма чест.

— Зная — усмивката ми трепна на устните ми. — Благодаря ви.

— Вие ще го пуснете на вода — обеща той. — Следващата седмица.

Аз се поколебах.

— Нима няма да го стори кралицата?