Другата Болейн

Прехапах устна, за да се сдържа и да не кажа нищо. Аз наистина имах талант да го обичам. Вероятно нямах други способности. И това семейство, този силен мъжки съюз искаше да използва този мой талант да обичам краля така, както използваха таланта на Джордж в боравенето с меча, таланта на баща ми да учи езици — от всичко това семейството извличаше полза.

— Дворът се мести в Лондон следващата седмица — отбеляза баща ми. — Кралят ще се срещне с испанския посланик. Няма голяма вероятност да направи някакъв по-решителен ход по отношение на Мери, докато продължава да се нуждае от подкрепата на испанския си съюзник във войната срещу Франция.

— Тогава по-добре да водим умиротворителна политика — додаде чичо и очите му светнаха алчно.

— Да, моята политика е именно такава. Аз съм миротворец — отвърна баща ми. — И като такъв съм благословен, нали?

Местенето на двора винаги представляваше внушителна гледка — нещо между селски панаир, пазарен ден и турнир. Всичко беше организирано от кардинал Уолси — всичко, което се случваше в двора, а и в страната, ставаше под негово ръководство. Той е бил някога до краля по време на битката на Шпорите във Франция15, след което отговарял за разпределянето на средствата за армията, вследствие на което войниците винаги си лягаха добре нахранени на сухо и закрито място. Той имаше дарбата да забелязва и най-дребните подробности и зоркото му око го правеше далновиден служител що се отнасяше до разрешаването на проблемите по придвижването; имаше дарбата на добър политик, която пък го насочваше по пътя и му подсказваше кой лорд е най-добре да удостоим с посещение по време на лятното пътуване на кралския двор; и накрая — той изкусно избягваше да занимава Хенри с каквото и да било в това отношение, така че на младия крал бе осигурен един безметежен преход от едно удоволствие към друго, даващо му чувството, че от самото небе се сипят в изобилие слуги, продукти и добре уредени забавления.

Не друг, а кардиналът беше онзи, който отговаряше за придвижването на двора по време на пътуването. Пред нас вървяха пажовете, развели над главите си флаговете и знамената на всички лордове, участващи в шествието. На известно разстояние след тях, достатъчно за да се уталожи прахолякът, идваше кралят, яхнал най-добрия си ловен кон, пременен със седло от щампована червена кожа и с богатата сбруя, която се полага на един кралски жребец. Над главата му се вееше собственият му флаг, а редом с него яздеха онези негови приближени, които той си беше избрал: съпругът ми Уилям Кери, кардинал Уолси, баща ми, а след него останалата част от свитата, които в хода на пътуването сменяха места според предпочитанията си, като или изоставаха по-назад, или избързваха, пришпорили конете си. Около тях яздеше кралската стража, с кавалерийски копия, изправени в чест на краля. Ала истинското им предназначение не беше да пазят краля — кой би помислил да посегне на такъв крал? — те служеха да възпират тълпите от селяни, които се сбираха да се порадват на кралското присъствие и да го гледат, когато минехме покрай някое село.

Кралицата и свитата й се движеха на известно разстояние от тази предхождаща ги групичка. Тя беше на своя стар верен кон, който винаги предпочиташе. Яздеше с изправена стойка, диплите на дебелата й одежда падаха тежко, шапката й беше килната на една страна, а очите й бяха присвити срещу палещото слънце. Тя не се чувстваше добре. Знаех това, защото сутринта, когато се качваше на коня си, аз бях до нея и успях да доловя сподавеното й охкане, докато се наместваше на седлото.

Зад придружителите на кралицата идваха и останалите членове на домакинството — някои от тях бяха яхнали коне, други се возеха в коли или се наливаха с бира, за да не усещат прахоляка в гърлата си. Всички бяхме обзети от безгрижното щастие на хубавия ден и почивката по време на пътуването ни от Гринич към Лондон. То ни носеше очакваните нови празненства и забавления — а кой знае какво ли още ни чакаше тази година?

Покоите на кралицата в Йорк бяха скромни и чисти, необходими бяха само няколко дни, за да разопаковаме и подредим. Кралят идваше всяка сутрин, както обикновено, придружаван от придворните, сред които и лорд Хенри Пърси. Лорд Пърси и Ана седнаха заедно в прозоречната ниша, приближили глави и заети с една от поемите на лорд Хенри. Той се кълнеше, че го очаква бъдеще на велик поет под вещото ръководство на Ана, а тя от своя страна го хокаше, че никога няма да разбере нищо и че цялата тази работа била някакъв лукав план от негова страна, целящ да й изгуби времето в празни занимания с един истински дръвник.

Тогава бях впечатлена, че някаква си девойка от семейство Болейн, дошла от един малък замък в Кент и не притежаваща нищо повече от малко поля в Есекс, можеше да си позволи да нарича сина на херцога на Нортъмбърланд дръвник, но Хенри Пърси само се засмя на забележката и я увери, че тя е сурова учителка и че накрая той ще се окаже — независимо от нейните прогнози — истински талант, при това велик.