Другата Болейн

— Кардиналът ви вика — съобщих аз на лорд Хенри. Той стана от мястото си, без да бърза много, целуна ръката на Ана и тръгна да търси кардинал Уолси. Ана събра листата, над които бяха работили, и ги прибра в кутията си за писане.

— Наистина ли няма никакъв поетичен талант? — поинтересувах се.

Тя сви рамене с усмивка на лице.

— Е, не е втори Уайът16.

— По-добре ли се справя с ухажването?

— Поне не е женен — отвърна ми Ана. — И е партия, за която всяка разумна жена би мечтала.

— Твърде високо се целиш, дори за името Болейн.

— Не разбирам защо да е високо. Аз го желая, както и той мен.

— Предложи на баща ни да говори с херцога — препоръчах й аз саркастично. — Да видим какво ще каже самият той.

Тя извърна глава и погледна през прозореца. Красивите обширни ливади на Йорк се простираха пред нас и почти закриваха блещукащата река в края на градината.

— Нямам намерение да питам татко — каза тя. — Реших, че мога сама да уредя делата си.

Щях да се разсмея, но тогава осъзнах, че тя не се шегуваше.

— Ана, това не е нещо, което можеш да уреждаш сама. Той е съвсем млад, а ти си седемнадесетгодишно момиче. Не можете да решавате сами. Баща му със сигурност му е избрал някоя, а и за теб татко със сигурност има други планове. Ние не сме независими личности, а просто момичетата Болейн. Трябва някой да ни води и да ни казва какво да правим. Погледни мен!

— Да, погледни се наистина! — нахвърли ми се тя внезапно в изблик на раздразнение. — Омъжена още като дете, а сега — любовница на краля. Аз съм два пъти по-умна от теб! И два пъти по-образована! И все пак ти си в центъра на дворцовото внимание, а аз съм никоя. Трябва да ти бъда придворна. Не мога да ти слугувам, Мери. Това е обидно за мен.

— Но аз никога не съм искала да го правиш… — измънках аз.

— Кой настоява да се къпеш и да миеш косата си? — нападна ме тя свирепо.

— Ти, но аз…

— Кой ти помага да си избираш дрехите и ти подсказва какво да правиш с краля? Кой те е спасявал хиляди пъти, когато си била твърде несръчна и глупава, за да можеш да го забавляваш?

— Ти. Но, Ана…

— И какво печеля аз? Нямам съпруг, комуто кралят да даде земи в знак на своята благосклонност. Нямам съпруг, който да се цели в някой висок пост, защото сестра ми е любовница на краля. Нищо не пада в моите ръце. Колкото и високо да се издигаш, за мен все няма нищо. Трябва да имам собствен дом.

— Да, трябва да имаш собствен дом — казах аз малодушно. — Не го отричам. Исках само да кажа, че според мен не можеш да станеш херцогиня.

— И ти ли си тази, която решава? — изсъска тя. — Ти, която си само развлечение за краля между важните дела — опитите му да се сдобие с наследник и другите опити — да воюва, стига да му се удаде да събере достатъчно голяма войска.

— Не съм казала, че аз решавам — промълвих. — Само казвам, че те няма да ти позволят такова нещо.

— Но когато няма връщане, няма и това е — каза тя, отмятайки коси. — И никой не ще узнае, преди да е станало твърде късно, за да се намесят.

Неочаквано и рязко тя се спусна с ловкостта на змия, грабна ръката ми и я стисна като в капан. Аз не можех да помръдна нито напред, нито назад; успях само да извикам в болката си:

— Ана! Недей! Наистина ми причиняваш болка!

— Е, добре, чуй това — процеди тя в ухото ми. — Чуй това, Мери. Аз следвам свои правила и не искам да се месиш. Никой няма да узнае нищо, преди аз самата да имам готовност да им го съобщя; и тогава ще е твърде късно.

— Ще го накараш да се влюби в теб?

Изведнъж тя ме пусна и аз стиснах лакътя — там, където костите ме боляха.

— Ще го накарам да се ожени за мен — каза тя глухо. — И ако само ти хрумне да кажеш думичка на някого, ще те убия.

След тази случка аз наблюдавах Ана по-внимателно. Следях как тя играеше ролята си. Сближавайки се с него през студените зимни месеци в Гринич, сега, с идването ни в Йорк и с първите пролетни лъчи тя внезапно се оттегли. И колкото повече се отдръпваше, толкова повече той се приближаваше. Когато той влезеше в някоя стая, тя му хвърляше една усмивка, пронизваща целта точно като стрела. Изпълваше погледа си с подканваща страст. Сетне обаче отвръщаше поглед и повече не го поглеждаше до края на срещата.

Той беше в свитата на кардинал Уолси и се предполагаше, че задачата му е да съпровожда негово височество при посещенията му при краля или кралицата и да бъде на негово разположение. Ала на практика младият лорд прекарваше времето си в шляене из покоите на кралицата и флиртуваше с всяка, която благоволеше да се заговори с него. Но беше ясно, че той е сляп за всяка друга освен Ана, и тя минаваше край него, танцуваше с когото й хрумне освен с него, но когато изпускаше ръкавицата си, го молеше той да й я вдигне; сядаше близо, но не разговаряше с него; върна поемите му и заяви, че не може повече да му помага.

Тя се бе отдръпнала толкова категорично, колкото ясно му беше давала надежди преди, и младият мъж не знаеше какво да прави, за да я спечели отново.

Тогава той дойде при мен.

— Мистрес Кери, обидил ли съм сестра ви с нещо?

— Не вярвам.

— Преди ми се усмихваше така мило, а сега е студена с мен.