Другата Болейн

За момент се замислих. Бях толкова неумела, когато трябваше да се оправям с такива неща. От една страна това беше истината: тя го разиграваше на въдицата си, както пожелае. Но знаех, че Ана не би одобрила такъв отговор. От друга страна можех да му отговоря така, както Ана би желала. Вгледах се в детското изражение на Хенри Пърси и за миг почувствах истинско състрадание към него. Усмихнах му се „а ла Болейн“ и му отговорих като истинска Хауърд:

— Всъщност, милорд, струва ми се, че тя се опасява да не би да е твърде благосклонна към вас.

Видях как надеждата озари доверчивото му момчешко лице.

— Твърде благосклонна ли?

— Тя беше много добра с вас, не е ли така, милорд?

Той кимна в знак на съгласие.

— О, да. Аз съм неин покорен роб.

— Мисля, че тя се страхува да не й се харесате прекалено много.

Той се наведе напред, сякаш да грабне думите от устата ми.

— Прекалено много?

— Прекалено много, за да бъде душата й в покой — казах аз много тихо.

Той скочи на крака, отстъпи няколко крачки и пак се приближи.

— Значи е възможно тя да ме желае?

Аз се усмихнах и извърнах главата си леко встрани, така че да не види погнусата от собствената ми лъжа, изписана на лицето ми. Той нямаше намерение да ме остави. Падна пред мен на колене и затърси с поглед лицето ми.

— Кажете ми, мистрес Кери — примоли се той. — Не съм спал нощи наред. Не съм ял с дни. Душата ми се къса от мъка. Кажете ми, ако мислите, че тя ме обича, кажете ми, ако мислите, че това въобще е възможно. Съжалете ме и кажете.

— Не мога да ви отговоря — аз наистина не можех. Лъжите бяха заседнали на гърлото ми. — Трябва сам да я питате.

Той скочи, както изскача заек от някой храсталак, подгонен от ловджийско куче.

— Отивам! Отивам! Къде е тя?

— В градината е, играе на кегли.

Това му беше достатъчно — той се втурна край мен и изчезна. До слуха ми долетяха шумът от кънтящите му стъпки надолу по каменните стълби, а после нататък, към градинската врата. Джейн Паркър, която седеше в стаята срещу мен, вдигна поглед.

— Да не сте покорили още нечие сърце? — попита тя. Както винаги беше останала с погрешно впечатление.

Отвърнах й със същата язвителна усмивка.

— Някои жени привличат мъжете. Други пък не — казах чистосърдечно.

Той я намери на игрището за кегли. Тя губеше ловко и съзнателно играта срещу сър Томас Уайът.

— Ще ви посветя сонет — обеща Уайът. — Който да възпява грацията, с която ми подарихте победата.

— О, не, това беше честен двубой — възрази Ана.

— Мисля, че ако тук имахме заложени пари, щеше да ми се налага честичко да вадя кесията си — отбеляза той. — Вие от рода Болейн си позволявате да губите само когато няма какво да се печели.

Ана се усмихна.

— Следващия път ще бъдете готов да заложите цялото си богатство — даде дума тя. — Вижте — вече приспах бдителността ви.

— Нямам никакво друго богатство, което да заложа освен собственото си сърце.

— Ще дойдете ли с мен? — намеси се Хенри Пърси, а гласът му отекна по-високо, отколкото му се искаше.

Ана се направи на изненадана, сякаш не го беше забелязала преди това.

— О! Лорд Хенри!

— Дамата играе кегли — отбеляза сър Томас.

Ана се усмихна и на двамата.

— Вие победихте така убедително, че смятам да се поразходя и да обмисля стратегията си — каза тя и хвана лорд Хенри Пърси под ръка.

Той я отведе от игрището, и те слязоха по виещата се пътечка, която ги изведе пред пейката под тисовото дърво.

— Мистрес Ана… — започна той.

— Не е ли твърде влажно за сядане?

Той веднага смъкна пищното си наметало и застла с него каменната пейка, за да може тя да седне.

— Мистрес Ана…

— Не, твърде ми е студено — реши тя и стана от пейката.

— Мистрес Ана! — възкликна той с по-сърдит тон.

Ана се спря и му се усмихна съблазнително.

— Ваша милост?

— Трябва да зная защо станахте така студена с мен.

За един миг на лицето й се изписа колебание, тя престана да кокетничи и обърна помръкналото си красиво лице към него.

— Не исках да съм студена с вас — изговори тя бавно. — Исках да бъда предпазлива.

— Защо? — възкликна той. — Така се измъчих!

— Не исках да ви измъчвам. Само исках да създам известна дистанция между нас. Нищо повече.

— Защо? — прошепна той.

Погледът й пробяга надолу към реката, отвъд градинката.

— Помислих си, че така е по-добре не само за мен, но и за двама ни — каза тя тихо. — Близостта ни застрашаваше душевния ми покой.

Той отстъпи бързо назад, после се приближи.

— Никога не бих ви причинил и миг неудобство — увери я той. — Ако бяхте пожелали да ви обещая, че винаги ще бъдем близки и че не ще позволя нито думичка от чуждите злословия да ви засегне, аз щях да го направя.

Тя го погледна с тъмните си искрящи очи.

— Можете ли да ми обещаете, че никой никога не би разкрил, че сме влюбени?

Той безмълвно поклати глава. Разбира се, той не можеше да дава подобни обещания от името на ламтящия за скандали двор.

— Можете ли да ми обещаете, че никога няма да се влюбим?

Той се поколеба.

— Разбира се, аз съм влюбен във вас, мистрес Ана — каза той. — По рицарски. С необходимото уважение към една дама.

Тя се усмихна на думите му, сякаш те галеха слуха й.