Другата Болейн

Той наведе главата си и я целуна. Когато Ана обърна лице към мен, очите й бяха премрежени от желание.

— Оставете ни — каза тя приглушено.

Бяха прекарали насаме два часа, когато дочухме стъпките на кралицата и придворните й по каменния коридор — връщаха се от литургия. Почукахме силно на вратата така, както известявахме, че е някой от нас, Болейн, и бяхме уверени, че Ана, дори ако спеше дълбоко, щеше незабавно да се събуди и да скочи. Когато отворихме вратата и влязохме, двамата с Хенри Пърси композираха мадригал. Тя свиреше на лютня, а той пееше стиховете, които бяха написали заедно. Бяха наклонили главите си един до друг, така че да могат и двамата да виждат написания на ръка текст, който бяха сложили на стойката, но като изключим тази проява на близост, всичко останало в поведението им не се отличаваше от това, което дворът беше свикнал да вижда през изминалите три месеца.

Ана ми се усмихна, когато ни видя да влизаме с Джордж, последвани от свитата на кралицата.

— Написахме такава хубава мелодия, отне ни цяла сутрин — каза Ана очарователно.

— И как се казва? — попита Джордж.

— „С радост в сърцата“ — отвърна Ана. — Казва се „С радост в сърцата, с радост в сърцата все напред ще вървим“.

Тази вечер Ана беше тази, която не прекара нощта в спалнята ни. Когато часовникът на кулата удари дванадесет, тя се наметна с черен плащ и тръгна към вратата.

— Къде по това време? — попитах аз възмутено.

Бледото й лице под черната качулка беше обърнато към мен.

— При съпруга си — отговори ми тя невинно.

— Ана, не можеш — казах аз, скована от ужас. — Ще те хванат и тогава си загубена.

— Ние сме сгодени пред Господа и пред очите на свидетели. Това не е ли същото като да се омъжиш?

— Да — признах аз с нежелание.

— А нима един брак не може да бъде обявен за невалиден, в случай че не е консумиран?

— Така е.

— Аз действам бързо — каза тя. — Няма да е по силите дори на семейство Пърси да се измъкнат, когато им съобщим, че сме женени и сме били заедно в леглото.

Аз коленичих, както бях в леглото си, и я умолявах да остане.

— Ана, а ако някой те види?!

— Никой няма да ме види — отвърна ми тя.

— Ами ако семейство Пърси разберат, че сте се срещали тайно нощем!

Тя сви рамене е безразличие.

— Не виждам какво значение има кога и как се случват нещата. Важното е, че се случват.

— А ако не излезе нищо… — очите й ме стрелнаха мълниеносно и аз млъкнах. С един скок тя се озова на леглото, хвана здраво яката на нощницата ми и започна да я стяга.

— Именно затова го правя — изсъска тя. — Глупачка! За да излезе нещо. За да не може после някой да каже, че между нас не е имало нищо. Подписано и подпечатано. Женени и споделили легло. Вече ще е сторено и никой няма да може да го отрече. Сега заспивай. Ще се върна в малките часове. И то много преди изгрева. А сега тръгвам.

Аз кимнах и не пророних и дума, докато не видях ръката й на вратата.

— Поне обичаш ли го? — попитах с любопитство.

Качулката хвърляше сянка на цялото й лице, и само усмивката в ъгълчето на устните й бе огрята от светлината.

— Глупачка ще съм да го призная, но изгарям от страст по него.

После отвори вратата и излезе.

Лятото на 1523

Дворът посрещна месец май с веселба17, подготвена от кардинал Уолси. Облечените в бяло дами от свитата на кралицата излязоха на разходка с лодки и бяха неочаквано нападнати от френски пирати в черни дрехи. Спасителният отряд от чистокръвни англичани, между впрочем облечени в зелено, загребаха към дамите, за да ги избавят и в последвалото шеговито сражение противниците се заливаха едни други с кофи и се обстрелваха със свински мехури, пълни с вода. На кралската баржа, ярко украсена и с развят флаг, на който бе извезано разлистило се дърво, имаше топ, който стреляше с вода и запращаше френските пирати толкова далеч, че се налагаше те да бъдат спасявани от лодкарите по Темза, чиито усилия бяха толкова добре заплатени, че едва ги удържаха да не се включат и те в битката.

Кралицата беше съвсем мокра от боя и се смееше детински на гледката, която представляваше съпругът й, превъплътил се в Робин от Нотингам — е нахлупената на главата шапка и със скритото зад маска лице, той ми хвърли една роза, както седях в баржата до нея.

Ние пристигнахме с лодките в Йорк, където още на слизане ни приветства самият кардинал. Сред дърветата в градината се бяха настанили музиканти. Златокосият Робин от Зелената гора, поне с половин глава по-висок от всички останали, ме поведе да танцуваме. Не забелязах усмивката на кралицата да трепне дори за миг, когато той взе ръката ми пред очите й и я постави на зеления си жакет, на мястото, където биеше сърцето му; не трепна и когато аз закичих в диадемата си подарената от него роза, разцъфнала в цялото си великолепие на слепоочието ми.