Другата Болейн

Кралските готвачи бяха надминали себе си. Наред с пълнения петел и лебед, патешкото и пилешкото месо, имаше още и огромни бутове еленско, четири вида печена риба, сред които и любимият на краля шаран. Сладките на масата бяха специално приготвени по случай майския празник, във вид на най-различни цветя, оформени в букети от марципан — толкова красиви, че човек не смееше да ги докосне. След като се нахранихме и времето захладня, в съзвучие с него музикантите подхванаха една мрачна мелодийка, с която ни изпроводиха през градината към огромната тържествена зала на имението в Йорк.

Тя беше напълно преобразена. Кардиналът беше заповядал да покрият всички стени със зелени платове и да ги закрепят с огромни разцъфнали глогови клони. В средата на залата бяха сложени два огромни трона — един за краля и един за кралицата, а кралският хор беше нареден пред тях и пееше. Насядахме по местата си и гледахме музикалното представление на децата, след което сами станахме да танцуваме.

Веселихме се до полунощ, когато кралицата стана и направи знак на придворните си дами да я последват на излизане от стаята. Аз се присъединих към тях, но кралят ме хвана за роклята.

— Елате при мен — каза той настоятелно.

Кралицата се обърна, за да се поклони на краля за лека нощ и видя, че той държеше края на полите ми, а аз се бях обърнала към него с колебливо изражение на лицето. Тя не трепна; поклони му се ниско, както повеляваше испанската традиция.

— Желая ви лека нощ, съпруже мой — каза тя с дълбокия си нежен глас. — Лека нощ, мистрес Кери.

Аз машинално се наведох в поклон и тялото ми натежа като олово.

— Лека нощ, ваше величество — прошепнах аз с наведена глава. Исках този поклон да ме повлече надолу, да потъна в пода, а после в земята под него, за да не успее тя да види пламналото ми лице, когато се изправях.

Ала когато се изправих, тя беше излязла, а кралят гледаше встрани. Той вече я беше забравил и явно се чувстваше така, сякаш майка му най-накрая си беше тръгнала, оставяйки младите да се позабавляват.

— Искам още музика — каза той весело. — И още вино.

Аз се огледах. Дамите бяха тръгнали с кралицата. Джордж ми се усмихна успокоително.

— Не се измъчвай — прошепна ми той.

Аз се поколебах, но Хенри, който пиеше вино, се обърна към мен с бокал в ръка.

— За Майската кралица! — каза той и придворните, които със същия успех щяха да повтарят и някоя холандска поговорка, стига кралят да я беше изрецитирал, покорно отговориха:

— За Майската кралица! — и вдигнаха чаши за мое здраве.

Хенри ме хвана за ръка и ме поведе към трона, където доскоро седеше кралица Катерина. Аз го последвах, но чувствах как краката ми натежават. Не бях готова да седна на това място.

Той нежно ме побутна нагоре по стъпалата, аз се обърнах и видях невинните детски лица в нозете си, както и далеч по-хитрите усмивки на придворните от свитата на Хенри.

— Нека танцуваме в чест на Майската кралица! — пожела Хенри, хвана едно от момичетата за ръка и те затанцуваха пред мен, а аз — седнала на трона на кралицата, гледах как мъжът й танцува и флиртува галантно с партньорката си, и знаех, че същата онази търпелива усмивка, която не слизаше от лицето на кралицата, сега е изписана на моето лице.

Един ден след майското тържество, Ана влетя пребледняла в стаята ни.

— Виж! — процеди тя през зъби и хвърли някакво листче на леглото.

Скъпа Ана, не мога да се срещна днес с теб. Милорд кардиналът е узнал всичко и ми нареди да отида при него и да дам обяснения. Ала се кълна, че няма да те предам.

— О, Боже — промълвих аз. — Кардиналът знае. Кралят също ще разбере.

— Е, и? — спусна се Ана като пепелянка. — Какво, ако всички узнаят? Това е напълно законен годеж, нали така? Защо пък да не разберат всички за него?

Усетих как хартията трепери в ръката ми.

— Какво иска да каже с това, че няма да те предаде? — попитах я. — Ако годежът ви е непоклатим, той няма как да те предаде. И дума не може да става за подобно нещо.

Ана направи няколко крачки из стаята, и оказала се до стената, отскочи обратно, подобно на разярена лъвица, заключена в Тауър.

— Не зная какво може да означава това — процеди тя ядно. — Това момче е пълен глупак.

— Нали каза, че го обичаш?

— От което не следва, че не е глупав — тя внезапно взе решение. — Трябва да отида при него. Той има нужда от мен. Иначе ще отстъпи пред тях.

— Не можеш да го направиш. Трябва да чакаш.

Тя отвори рязко вратата на шкафа и извади плаща си.

На вратата яростно се захлопа и ние замръзнахме по местата си. Само с едно движение тя смъкна наметалото от раменете си, пъхна го в шкафа и седна на него с невъзмутимо изражение, все едно, че цяла сутрин беше седяла така. Отворих вратата. Беше слуга с ливрея, каквито носеха служителите на кардинал Уолси.

— Мистрес Ана тук ли е?

Аз открехнах вратата още малко, така че той да я види, загледана в градината. В дъното й се виждаше закотвената баржа на кардинала с отличителните червени флагове.