Другата Болейн

В крайна сметка представлението се оказа истинска лудория — беше много по-забавно, отколкото очаквах и много повече напомняше на шеговита битка, отколкото на танц. Джордж ме замери с листенца от роза, а аз го измокрих до кости с розова вода. Хористките приличаха досущ на момчета и обхванати от силно вълнение, нападнаха рицарите, които ги вдигаха във въздуха, завъртаха ги в кръг и ги оставяха на земята, замаяни и кикотещи се. Когато ние, дамите, излязохме от замъка и подхванахме танци със загадъчните рицари, най-високият от тях — самият крал — дойде да танцува с мен, и аз, все още без дъх от битката си с Джордж, с листенца от рози по косите и по вплетените в тях накити; докато от гънките на роклята ми се ръсеха захаросани плодове, усетих как се смеех, подавайки му ръка, как танцувах с него като с прост ратай на селска забава.

Когато трябваше да дадат сигнал да свалим маските, кралят извика:

— Не спирайте! Нека танците продължават! — и вместо да се извърне и да смени партньорката, той отново поведе мен; и хванати за ръце, ние се понесохме във вихъра на селски танц, а аз виждах как очите му пламтяха през процепите на маската и ме изпепеляваха цялата. Аз му се усмихвах дръзко и сияещо, а възхищението му галеше кожата ми като слънчеви лъчи.

— Завиждам на мъжа ви за онзи момент довечера, в който ще свали роклята ви, а вие ще го обсипвате със сладости — прошепна той, когато танцът ни събра, а после тръгнахме след друга двойка, понесла се към средата на кръга.

Не успях да кажа нищо духовито в отговор — това вече не бяха формалните комплименти на куртоазията. Представата за съпруга, обсипан със сладости, бе твърде интимна и еротична.

— Със сигурност не следва да завиждате на когото и да било — казах аз. — Тук всичко е ваше.

— Как така? — попита той.

— Та вие сте крал — изтървах неволно, съвсем забравила, че той трябваше да бъде дегизиран до неузнаваемост. — Кралят на „Шато Вер“ — поправих се аз. — Крал за един ден. Крал Хенри е този, който трябва да ви завижда, защото само за един следобед вие спечелихте една велика победа след продължителната обсада.

— А какво мислите за крал Хенри?

Аз вдигнах невинен поглед към него.

— Той е най-великият крал, който страната ни някога е познавала. Чест е да принадлежа към двора му и е привилегия да бъда близо до него.

— Бихте ли го обикнали като мъж?

Аз сведох поглед и лицето ми пламна.

— Не бих посмяла да мисля за това. Той никога не е спирал погледа си на мен.

— О, напротив, правил го е — възрази кралят решително. — Можете да бъдете уверена. Ако е истина това, че неведнъж е спирал погледа си върху вас, лейди Доброта, ще бъдете ли вярна на името си и добра с него?

— Ваше… — прехапах устната си, за да възпра думите „Ваше величество“, които бяха на устата ми. Аз се огледах за Ана; повече от всичко друго исках тя да е до мен, за да ми помогне със своето остроумие.

— Името ви е Доброта — напомни ми той.

Аз му се усмихнах, надзъртайки изпод позлатената си маска.

— Да, така е — изрекох. — Струва ми се, че би следвало да съм добра.

Музикантите свършиха танца и застинаха в очакване на нова кралска заповед.

— Свалете маските! — каза той и смъкна своята от лицето си. Когато видях краля на Англия, от устата ми се отрони нежна малка въздишка и аз се олюлях.

— Тя ще припадне! — извика Джордж като по знак. Отпуснах се в ръцете на краля, а Ана смъкна маската ми с бързината на змия, и със същата ловкост разпусна косите ми, които рукнаха като поток надолу по ръцете на краля.

Отворих очи — лицето му беше съвсем близо до моето. Усещах аромата на неговите коси, на неговия дъх, който пареше страните ми, и погледът ми се спря на устните му — беше достатъчно близо, за да ме целуне.

— Трябва да бъдете добра с мен — напомни ми той.

— Та вие сте самият крал… — изрекох невярващо.

— А вие обещахте да бъдете добра с него.

— Не предполагах, че това може да сте вие, ваше величество.

Той ме повдигна нежно и ме отнесе до прозореца. Отвори го сам и хладният ветрец нахлу в стаята. Разтърсих коси и ги оставих на течението, което ги повдигаше на малки вълнички.

— От страх ли припаднахте? — попита ме той приглушено.

Сведох поглед към ръцете си.

— От приятната изненада — прошепнах затрогващо, като истински невинно девойче по време на изповед.

Той се поклони, целуна ръцете ми, изправи се на крака и обяви:

— А сега всички на вечеря!

Погледнах към Ана. Тя сваляше маската си, като ме гледаше пресметливо, с онзи особен поглед, присъщ на семействата Болейн и Хауърд, който сякаш казваше: какво става наоколо и каква полза мога да имам от това? Сякаш зад златната маска имаше още една красива маска от кожа, и едва зад нея се беше спотаила истинската жена. Когато я погледнах, тя ме удостои с едва забележима, загадъчна усмивка.

Кралицата откликна на призива на краля и се изправи с весел вид, сякаш за нея е било удоволствие да наблюдава как мъжът й флиртува с моя милост; но когато той се обърна с гръб към мен, докато я извеждаше от стаята, сините й очи се заковаха продължително и настойчиво върху лицето ми — все едно се сбогуваше с близък човек.