Другата Болейн

Тримата се спряхме пред фонтана, разположен в средата на градината. С добре заучена грациозност, Ана седна на ръба на басейна и отправи взор към водата, където няколко златни рибки плуваха бодро към нея. Тя измъкна ръка от бродираната си ръкавица и потопи дългите си пръсти във водата. Рибките заплуваха към тях и показаха на повърхността малките си, лакомо зинали устици. Джордж и аз я наблюдавахме, докато тя се взираше във вълнообразното си отражение.

— Дали кралят мисли за всичко това? — запита тя отражението си.

— Постоянно — отговори Джордж. — За него няма нищо по-важно. Струва ми се, че ако кралицата не роди, той ще направи сина на Беси Блаунт свой законен наследник.

— Незаконороден на трона?

— Неслучайно са го нарекли Хенри Фитцрой3 — каза Джордж. — Той е признат за син на краля. Ако Хенри живее достатъчно дълго, за да се убеди, че положението в Англия е безопасно за него: ако получи съгласието на рода Сиймор и на нашия — Хауърд, ако Уолси привлече на страната на краля църквата и останалите държави… тогава какво би могло да го спре?

— Едно хлапе, при това извънбрачно — каза Ана замислено. — Шестгодишна принцеса, остаряла кралица и крал в разцвета на силите си — тя ни погледна, отмествайки поглед от собственото си бледо отражение във водата. — Какво ли ще последва? — попита тя. — Нещо трябва да се случи. Но какво ли е то?

Кардинал Уолси4 изпрати съобщение до кралицата, в което ни канеше да вземем участие в представлението, което той организираше на последния ден преди Великите пости в имението си в Йорк. Кралицата ме помоли да прочета писмото, и гласът ми трепереше развълнувано, докато произнасях думите: чудна пиеса за крепост на име „Шато Вер“5, пет дами, които щяха да танцуват по двойки с петимата рицари, обсадили крепостта.

— О! Ваше величество…

— Какво „О, ваше величество“?

— Чудех се дали ще ми позволите да отида — казах аз смирено. — За да гледам представлението.

— Защо ми се струва, че искате да ви позволя и нещо друго? — попита тя със светнал поглед.

— Да. Чудех се дали не бих могла да участвам — признах си аз. — Наистина звучи прекрасно.

— Може — каза тя. — Колко дами искаше кардиналът?

— Пет — отвърнах тихо. С периферното си зрение виждах Ана, която се беше облегнала назад и за момент беше затворила очите си. Знаех точно какво правеше. Думите й кънтяха в ушите ми, толкова оглушително, все едно крещеше на глас: „Избери мен! Избери мен! Избери мен!“

Това подейства.

— Мистрес Ана Болейн — каза кралицата замислено. — Френската кралица Мери, графинята на Девън, Джейн Паркър и вие, Мери.

Ана и аз си разменихме по един бърз поглед. Щяхме да сме странен квинтет: лелята на краля, сестра му — кралица Мери6, ние с Ана и богатата наследница Джейн Паркър, която вероятно щеше да ни стане снаха, ако нашият и нейният баща се споразумееха за зестрата й.

— В зелено ли ще бъдем облечени? — попита Ана.

Кралицата й се усмихна:

— Да, така смятам — каза тя. — Мери, защо не напишете в отговор на кардинала, че с удоволствие ще вземем участие в пиесата му, и да го помолите да ни изпрати дворцовия церемониалмайстор, който да ни помогне за избора на костюмите и за подготвянето на танците.

— Аз ще се заема — Ана стана от мястото си и отиде до масата, където я чакаха хартия, перо и мастило. — Мери е толкова схваната в ръцете, че той ще вземе писмото й за отказ.

Кралицата се засмя.

— О, нашата учена французойка — каза тя добродушно. — Тогава вие пишете на кардинала, мистрес Болейн, на красив френски език или може би направо на латински?

Нищо не трепна в погледа на Ана.

— Както предпочита ваше величество — каза тя невъзмутимо. — Владея свободно и двата езика.

— Съобщете му, че с голямо удоволствие ще се възползваме от поканата му да играем в неговата „Шато Вер“ — каза спокойно кралицата. — Колко жалко, че не можете да го напишете на испански.

Пристигането на церемониалмайстора, който трябваше да ни учи на стъпките за танците, сложи началото на жестока война, която водехме с усмивки и с най-мили думи, за това кой каква роля да играе в пиесата. Накрая се наложи да се намеси самата кралица и да ни разпредели ролите, без излишни обяснения. На мен даде ролята на Добротата, на сестрата на краля даде Красотата, а на Джейн Паркър — Верността.

— Е, тя наистина е доста предана — каза Ана.

Самата Ана беше Постоянството.

— Ето какво мисли за теб — прошепнах й аз. Ана се разкикоти доволно.

Ние трябваше да бъдем нападнати от диваци — всъщност от хористките на кралската църква — преди да бъдем спасени от краля и от неколцината избрани негови приятели. Предупредиха ни, че кралят щял да е дегизиран и ние трябваше да се постараем да не разкриваме плитката хитрост на най-високия мъж в залата, чиито златисти коси щяха да са украсени със златна маска.