Другата Болейн

Той изпрати Джордж в единадесет, а ние си легнахме към полунощ. Прегърна ме нежно, похвали наедрелите ми гърди и заобления корем, и аз запомних тези думи, за да мога да кажа на майка си, че кралят ме харесва именно така, когато тя започнеше отново да ме кори за пълнотата ми. Ала не изпитах удоволствие. Когато бяха взели бебето ми, сякаш бяха отнесли и частица от мен със себе си. Не можех да обичам този мъж, знаейки, че не би ме изслушал и че не ми бе позволено дори да му изплача мъката си. Той беше баща на децата ми, но нямаше да се поинтересува от тях до момента, в който те не пораснеха достатъчно, за да ги включи в сметките си като наследници. Той беше мой любовник години наред, и все пак една от задачите ми беше да се старая той никога да не ме опознае. Когато беше върху мен и вътре в мен, аз се почувствах така самотна, сякаш се бях превърнала в кораба, който носеше моето име, изоставен сред морската шир.

Хенри заспа почти веднага след като свърши, започна да диша тежко, легнал наполовина върху ми, брадата му беше на шията ми, а вкисналият му дъх заливаше лицето ми. Тежестта и дъха му събуждаха в мен желание да крещя, но аз лежах неподвижно. Аз бях от рода Хауърд. Не бях някоя развратна кухненска прислужница, която не можеше да понесе малко неудобство. Лежах неподвижна и си представях лунната светлина, обляла рова около Хевър, мечтаех за малката си стаичка и за удобството на собственото си легло. Избягвах да мисля за децата си: за малката Катерина, потънала в сън в Хевър и за Хенри, сгушил се в люлката си в Уиндзор. Не можех да рискувам да заплача в кралското ложе. Трябваше да съм готова за усмивка, когато и да се събудеше той.

За моя изненада, той се размърда към два сутринта.

— Запалете свещ — каза той. — Не мога да спя.

Станах от леглото и почувствах как цялото тяло ме боли от неудобното положение, в което бях лежала неподвижно под тежкото му тяло. Разрових дървата в огъня и запалих свещта от пламъците му. Хенри седна в леглото и се загърна с одеяло. Аз облякох робата, седнах до огъня и зачаках да чуя желанията му.

С ужас забелязах, че той не изглежда доволен.

— Какво има, господарю мой?

— Защо според вас кралицата не може да ми роди син?

Аз бях така изненадана от посоката на мислите му, че не можах да реагирам спокойно и както подобава на придворна дама.

— Не зная. Съжалявам, сир. За нея е вече твърде късно.

— Знам това — каза той нетърпеливо. — А защо не можа преди това? Когато се ожених за нея, аз бях осемнадесетгодишно момче, а тя млада жена на двадесет и три. Беше красива, толкова красива, че не мога да ви опиша. А аз бях най-хубавият принц в цяла Европа.

— И все още сте — вмъкнах аз бързо.

Той ми се усмихна доволно.

— Значи не е Франсоа?

Аз махнах с ръка, сякаш да прогоня образа на френския крал.

— Той не е нищо в сравнение с вас.

— Аз бях мъжествен — каза той. — И силен. Всички го знаят. А тя забременя веднага. Знаете ли колко време след сватбата тя усети бебето да мърда в корема й?

Аз поклатих глава.

— Четири месеца! — каза той. — Само си представете. Бях й направил дете още през първия месец от сватбата. Какво ще кажете за такава плодовитост?

Изчаках го да продължи.

— Роди се мъртво. При това момиче. Роди се мъртво през януари.

Отместих поглед от недоволното му лице към пламъците на огъня.

— После тя забременя отново — каза той. — Този път беше момче. Принц Хенри. Кръстихме го и организирахме турнир в негова чест. Никога през живота си не съм бил по-щастлив. Принц Хенри, кръстен на мен и на баща ми. Той беше моят син. Моят наследник. Роди се на първи януари. През март вече беше мъртъв.

Аз мълчах, завладяна от страшната представа, че моят Хенри, когото взеха от мен, би могъл да бъде мъртъв след три месеца. Кралят не беше в стаята с мен — той се беше върнал назад в миналото, към времето, когато на години е бил малко по-голям от мен.

— Точно преди да замина на война с Франция, разбрах, че тя чака друго дете — каза той. — Пометна през октомври. Една есенна загуба. Заради нея помръкна щастието ми от победата срещу французите. Две години по-късно, през пролетта, се роди друго мъртво дете, отново момче. Още едно дете, което щеше да стане принц Хенри, само да беше живо. Но то не беше. Никое от тях не оживя.

— Имате принцеса Мери — напомних му полушепнешком.

— Тя беше следващата — каза той. — И аз помислих, че нещата се променят. Аз мислех — Бог ми е свидетел, че се надявах — но аз помислих, че е било някакъв лош късмет, болест или нещо подобно, което вече е минало. След като веднъж беше износила бебе, което оживя, значи щяха да последват и други. Но на нея й трябваха цели две години, за да забременее отново след Мери. Тогава се роди момиче, отново мъртво.

Поех си дъх, след като бях слушала познатата история със затаен дъх. Да гледам бащата, който изрежда всичките си мъртви деца, беше все едно да виждам съпругата му да ги пресмята на броеницата си, седнала на молитвения стол.