Другата Болейн

Същия ден отидох с краля на дълъг лов — яздихме мили наред край реката, преследвайки един елен, докато накрая хрътките го принудиха да скочи във водата. Бях готова да заплача от изтощение, когато след завръщането ни в двореца се оказа, че няма време за почивка. По-късно имаше увеселение край реката — музикантите, заедно с придворните дами на кралицата, бяха на баржи. Кралят, кралицата, някои от дамите й и аз, гледахме от брега как трите баржи идват бавно нагоре по течението на реката и чувахме натрапчивата мелодия, носеща се над водата. Ана беше застанала на носа на една от баржите и сипеше розови листенца; забелязах, че Хенри не я изпуска и за миг от очи. До нея имаше други дами, които игриво и кокетно прихващаха полите на роклите си, докато ги сваляха на брега. Ала единствено Ана демонстрираше неповторимо прелъстителна самоувереност в походката. Движеше се така, сякаш всички мъже гледаха само нея. Вървеше така, сякаш бе неустоима. Беше така убедителна, че всеки кавалер от кралския двор, който я погледнеше, я смяташе за неотразима. Когато и последната нота от песента заглъхна, и мъжете, които се возеха на другите баржи скочиха на брега, всички се засуетиха около нея. Ана застана на подвижното мостче и се засмя, сякаш изненадана от безразсъдството на младите придворни, и аз видях усмивката, която грейна на лицето на Хенри в отговор на нейния смях. Ана отметна коси, обърна им гръб, сякаш сред тях нямаше ни един достоен за нея, и отиде право при краля и кралицата, за да им се поклони.

— Понрави ли се нашето представление на ваше величество? — попита тя така, сякаш сама беше устроила тържеството и му го бе представила, а не кралицата, която всъщност се беше разпоредила да организират забава за краля.

— Беше много хубаво — каза хладно кралицата.

Ана стрелна краля изпод спуснатите си ресници. Поклони се повторно и дойде да седне до мен на скамейката.

Хенри се върна към разговора с жена си.

— Ще отида да навестя принцеса Мери по време на пътуването си през лятото — каза той.

Кралицата прикри изненадата си.

— Къде ще се срещнем с нея?

— Казах, че аз ще се срещна с нея — отвърна Хенри хладно. — Тя ще дойде там, където я повикам.

Тя не трепна.

— Бих желала да видя дъщеря си — настоя тя. — Не съм я виждала от месеци насам.

— Възможно е — каза Хенри. — Ще дойде и при вас — там, където ще бъдете.

Кралицата кимна, разбрала — както разбраха между другото и всички придворни, наострили уши да чуят разговора — че това лято тя нямаше да придружава краля.

— Благодаря — каза кралицата лаконично и с достойнство. — Вие сте много добър с мен. Тя ми пише, че напредва с изучаването на латинския и гръцкия. Надявам се, че ще се докаже пред вас като истинска принцеса.

— Гръцкият и латинският няма да й помогнат много, когато й се наложи да ражда синове и наследници — отсече кралят. — По-добре ще е за нея да не израсне като някоя начетена гърбава мома. Първата грижа на една принцеса трябва да е раждането на крал. Както би трябвало да ви е добре известно, мадам.

Дъщерята на Изабела Испанска, една от най-образованите жени в цяла Европа, сключи ръце в скута си и се загледа в отрупаните си с пръстени тънки пръсти.

— Да, действително ми е известно.

Хенри скочи на крака и плесна с ръце. Музикантите в миг притихнаха и зачакаха заповедите му.

— Селски танц — нареди той. — Нека потанцуваме преди вечеря!

Те веднага подеха жизнерадостна мелодийка и придворните се втурнаха да заемат местата си. Хенри пристъпи към мен, аз станах, но той само ми се усмихна и подаде ръката си на Ана. Тя сведе очи и мина покрай мен, без да ме погледне. Роклята й бутна небрежно коленете ми встрани, все едно искаше да ми каже, че трябва да се оттегля — сякаш нареждаше на всички да не се пречкат на пътя й. Тя продължи напред, а аз вдигнах очи и срещнах погледа на кралицата. Тя ме изгледа с безразличие, така, както се гледат борещите се за надмощие птички в гълъбарника. Все едно беше коя ще победи. Така или иначе всички накрая щяха да свършат в чинията.

Аз очаквах с нетърпение лятното пътуване, за да отида в Хевър при децата си, но все не можехме да потеглим, защото кардинал Уолси и кралят не можеха да се споразумеят къде да отидем по-напред. Кардиналът, зает да преговаря с новите съюзници на Англия — Франция, Венеция и папата — срещу Испания, настояваше дворът да не се отдалечава твърде много от Лондон, за да може кралят да се отзове бързо, ако се наложеше да воюваме.

По същото време в Лондон и в околностите му върлуваше чума, а Хенри изпитваше истински ужас от болестта. Той искаше да отидем далеч в провинцията, където водата беше по-чиста и където тълпите просяци и молители нямаше да го следват по петите в градската жега. Кардиналът изтъкваше най-убедителните доводи, с които разполагаше, но Хенри беше неумолим в желанието си да избяга от болестите и от смъртта. Беше дори готов да отиде в Уелс да навести принцеса Мери, но никой не можеше да го задържи близо до Лондон.