Другата Болейн

Хевър приличаше на сив остров с кулички посред зеленеещата шир на Кент. Яхнали конете си, ние влязохме в парка през източната порта, която бяха оставили небрежно отворена; слънцето грееше в гърба ни, когато се отправихме към замъка. Златистите слънчеви лъчи огряваха разместените червени керемиди по покрива, а сивите стени се отразяваха в рова и на човек му се струваше, че замъците са всъщност два — единият сякаш плуваше над другия, като в приказен сън за моя дом. Във водата плаваха два лебеда, които докосваха човки, а шиите им се извиваха във формата на сърце. С огледалните си образи те ставаха четири, а отразеният замък трепкаше във водата около тях.

— Красота — каза Джордж лаконично. — На човек му се дощява никога да не напуска това място.

Заобиколихме рова, който опасваше замъка, и минахме по солидния дървен мост там, където пътят прекосяваше реката. Откъм тръстиката долетя крясък на бекасина, раздра въздуха и накара уморения ми кон да трепне. Ливадите от двете страни на реката бяха окосени и омайният аромат на прясно сено изпълваше вечерния въздух. Чу се глъчка и няколко от татковите слуги, облечени в ливреи, се показаха от стаята на пазачите и се наредиха на подвижния мост, заслонявайки с длани очите си от слънцето.

— Това са младият господар и лейди Кери — възкликна един от войниците. Едно от момчетата побягна обратно към двора да занесе новината, ние забавихме ход, камбаната заби, пазачите притичаха откъм стаичката си и слугите се струпаха във вътрешния двор.

Мудността на нашите войници накара Джордж да ми се усмихне тъжно. Той дръпна юздите на коня си и ми даде път да тръгна първа. Аз прекосих подвижния мост и минах под падащата решетка на сводестия вход на крепостната стена. Всички се бяха скупчили в двора — от дрипавите и мръсни момчета, които въртяха шишовете до икономката на замъка, която отвори вратите към голямата зала и подвикна гневно на слугите, които бяха още вътре.

— Господарю, лейди Кери — каза тя, приближавайки към нас. Двамата с кухненския надзирател пристъпиха напред и ни се поклониха. Един от конярите пое юздите на коня ми, а началникът на стражата ми помогна да сляза от седлото.

— Как е бебето ми? — попитах аз управителката.

Тя посочи с глава към стълбището в единия край на двора.

— Ето го.

Аз веднага се обърнах — дойката се задаваше с бебето на ръце — и двамата окъпани в слънчеви лъчи. Първото, с което се налагаше да свикна, беше, че е толкова пораснал. За последен път го бях видяла, когато навърши един месец, а и той се беше родил дребен. Виждах, че сега бузите му са пълни и розовеят. Дойката беше обгърнала главичката му с ръка и аз почувствах остър пристъп на ревност; почти ми прималя като гледах тази груба селска ръка, легнала на челцето на кралския син, на моето момченце. Той беше повит и застегнат за бебешката си дъска. Аз протегнах ръце да го поема и дойката ми го подаде, все едно, че беше парче месо на поднос.

— Той е добре — каза тя.

Аз го вдигнах нагоре, така че да мога да виждам личицето му. Малките ръчички бяха захванати от двете му страни; повоят държеше даже главата му неподвижна. Бебето можеше да движи само очички и веднага се загледа в лицето ми, местейки поглед от очите към устата ми, а след това вниманието му бе привлечено от небето зад мен и прелитащите над кулата гарвани високо над главите ни.

— Прекрасен е — прошепнах аз.

Джордж, слизайки полека от коня си, подаде юздите на един от конярите и погледна през рамото ми. Тъмносините очички веднага се заеха да изучават новото лице.

— Оглежда чичо си — отбеляза Джордж със задоволство. — Чудесно. Добре ме виж, малкия. Ще си помагаме взаимно да натрупаме състояние. Не е ли истински Тюдор, Мери? Одрал е кожата на краля. Добра работа си свършила.

Аз се усмихнах, загледана в розовите бузки и златистите коси, които блестяха изпод дантелената шапчица, и в тъмносините очички, които изучаваха лицето на Джордж и моето — последователно и напълно самоуверено.

— Да, нали?

— Странно е — Джордж сниши глас и прошепна в ухото ми. — Само си помисли, че някой ден може да засвидетелстваме вярност на това малко вързопче. Някой ден той може да стане крал на Англия. Може да се превърне в най-могъщия човек в цяла Европа и ние всички да зависим от неговата милост.

Аз притиснах дъската по-близо до себе си и почувствах топлината на малкото телце, привързано към дървото.

— Моля те, Господи, пази ми го, независимо какво бъдеще го очаква — прошепнах аз.

— Запази и всички нас — каза на свой ред Джордж. — Защото никак няма да е лесно да го възкачим на трона.

Той взе бебето от прегръдките ми, подаде го на дойката, сякаш по-задълбочените размисли на тези теми го плашеха, и ме поведе към замъка. Аз се спрях: на стъпалата седеше мъничко момиченце, облечено в къса детска рокличка, което гледаше към мен. Някаква жена го държеше здраво за ръката. Катерина, моята дъщеря, се взираше в лицето ми така, сякаш за нея бях непозната.

Аз паднах на колене на каменните стълби.

— Катерина, знаеш ли коя съм?

Мъничкото й бледо личице трепна, но не се сбърчи.

— Моята майка.