Другата Болейн

— Донесла съм ти малък подарък — казах аз. Това беше един жълъд, окачен на връв, и майсторски издялан във формата на личице. Малката шапчица на жълъда трябваше да бъде шапката на човечето. Тя веднага се засмя и протегна ръчичка към него. Дланта й беше още пухкава като на бебе, а пръстчетата й бяха съвсем мънички. Аз оставих жълъда в ръката й, докосвайки меката кожа.

— Как ще го наречеш? — попитах я аз.

Тя смръщи леко челото си. Златистокестенявите й коси бяха прибрани назад и почти изцяло скрити под нощната шапчица. Докоснах нежно панделката на шапчицата, после и златистите къдри, които се подаваха от нея. Тя не се отдръпна — беше се заиграла с жълъда.

— Как да го нарека? — блесналите й сини очи се взряха в мен.

— Той идва от едно дъбово дърво. Нарича се жълъд — обясних аз. — Кралят иска всички да отглеждат това дърво. То израства голямо и здраво и от него могат да строят кораби.

— Ще го нарека Дъбчо — реши тя. Не проявяваше никакъв интерес нито към краля, нито към корабите му. Тя дръпна връвчицата и малкия жълъд се разлюля. — Танцува — каза тя доволно.

— Искаш ли да седнеш в скута ми с Дъбчо, за да ти разкажа приказка за това как той отишъл на една голяма веселба и танцувал с всички други жълъдчета? — попитах я аз.

Тя се поколеба за миг.

— Лешниците също били там — продължих да я изкушавам. — И кестените. Това бил един голям бал на дърветата. Струва ми се, че и горските плодове отишли на него.

Това свърши работа. Тя стана от столчето си, дойде при мен и аз я взех в скута си. Тежеше повече от миналия път: беше дете от плът и кръв, не призрачното телце, което си представях нощем преди да заспя. Сложих я на коляното си и почувствах топлината и силата й. Притиснах буза към нощната шапчица и почувствах как къдриците гъделичкат шията ми. Вдишах от сладкия аромат на кожата й, от този прекрасен аромат на малко дете.

— Разказвай — нареди тя и се облегна да слуша историята за веселбата в дървесното кралство.

Ние прекарахме една чудесна седмица заедно: Джордж, децата и аз. Разхождахме се под слънчевите лъчи и си правехме пикници на ливадите, където меката тревица си проправяше отново път на окосените места. Когато замъкът се скриваше от погледа ми, аз развързвах малкия Хенри и го оставях да рита и да се движи на воля. Играех на топка и на криеница с Катерина: не беше кой знае каква криеница на откритото поле, но Катерина беше още във възрастта, когато вярваше, че ако стисне очички и зарови главица под големия шал, никой няма да може да я види. Джордж и Катерина си правеха състезания, в които той започваше да се движи все по-трудно и по-трудно; отначало подскачаше, после пълзеше, а към края на седмицата можеше само да ходи на ръце, докато аз държах краката му, за да бъде играта честна и Катерина да успее да победи, притичвайки напред с несигурна крачка.

Вечерта, в която трябваше да тръгнем обратно към двора, аз бях така сломена от мъка, че не можах да се докосна до вечерята си, нито да събера сили да кажа на Катерина, че си тръгвам. Измъкнах се призори като крадец и поръчах на бавачката да й каже, като се събуди, че майка й ще се върне веднага, когато може, а тя през това време да бъде добро момиче и да се грижи за Дъбчо. До обяд не виждах нищо около себе си от мъка и изобщо не бях забелязала, че бе валяло през цялото време на пътуването ни, докато Джордж не каза:

— За Бога, да се скрием някъде от този дъжд и да намерим нещо за хапване.

Бяхме спрели пред един манастир, където биенето на камбаната известяваше, че е настъпило времето за следобедната служба; той скочи на земята и ми помогна да сляза от седлото.

— През цялото това време ли си плакала? — попита той.

— Предполагам — казах аз. — Не мога да понеса мисълта, че…

— Тогава не мисли за това — прекъсна ме той бързо. Отмести се и зачака един от слугите ни да дръпне въжето на големия звънец и да извести вратаря за нас. Когато широките порти се разтвориха, Джордж ме поведе в двора, а после нагоре по стълбите към трапезарията на манастира. Ние бяхме подранили и вътре имаше само няколко монаси, които вадеха калаените чинии и канчета за пиво и вино.

Джордж направи знак на единия от тях и го прати да ни донесе вино, а после пъхна в ръцете ми хладната чаша.

— Изпий го — каза той рязко. — И стига плака. Тази вечер трябва да се явиш в кралския двор и не бива да бъдеш пребледняла и подпухнала. Повече никога няма да те пуснат, ако забележат, че от това погрозняваш. Не си от хората, които могат да си угаждат на воля.

— Покажи ми някоя жена, която може да си угажда — казах аз в пристъп на възмущение и той се разсмя.

— Не мога — каза той. — Не познавам нито една такава. Колко се радвам за мен и за малкия Хенри, че сме се родили мъже.

Пристигнахме в Уиндзор чак вечерта и заварихме двора готов за отпътуване. Дори Ана не можеше да се откъсне от опаковането на вещите и да ме огледа. Тя се приготвяше трескаво и аз видях как прибира в багажа си две нови рокли.

— Какво беше това?

— Подаръци от краля — отвърна тя лаконично.