Другата Болейн

— Това беше истински удар — промълви той нежно, заровил глава в косите ми. — Мислех, че тя ще е поотраснала, че ще е една разцъфнала млада жена. Смятах да я оженя за Франсоа или даже за сина му и така да се съюзя с Франция. Момиче не ми върши никаква работа, абсолютно никаква. А какво да кажа за момиче, което даже не мога да омъжа! — той се извърна рязко и ме пусна, стана и закрачи бързо и ядосано из стаята. На масата бяха наредени карти, обърнати с лицето надолу. Играта стоеше недовършена. С един гневен замах той помете картите от масата и я преобърна. Тя падна с трясък и отвън се чу викът на стражата:

— Ваше величество?

— Оставете ме! — изрева Хенри в отговор.

Той ме прегърна.

— Защо Бог ме наказва така? Защо ми причинява това? Нито един син, а наместо това дъщеря, която изглежда така, сякаш още следващата зима ще бъде пометена от първия духнал ветрец. Нямам наследник. Няма кой да заеме престола след мен. Защо Господ ми причинява това?

Аз само поклатих глава и запазих мълчание в очакване да разбера какво иска.

— Кралицата е виновна, нали? — каза той. — Това си мислите. Това е, което всички си мислят.

Аз не знаех дали трябва да съглася или не. Продължих да го наблюдавам с изострено внимание и запазих спокойствие.

— За всичко е виновен този проклет брак — каза той. — Не трябваше да правя това. Баща ми беше против. Той каза, че тя може да остане в Англия като вдовица и да е на наше разположение. Но аз помислих… Аз пожелах… — той млъкна. Не искаше да си припомня как дълбоко и искрено я бе обичал. — Папата ни даде благословията си, но това също беше грешка. Не може да се дава благословия против волята Божия.

Аз кимнах мрачно.

— Не трябваше да се женя за братовата си жена. Толкова е просто. И заради тази женитба бях наказан да остана бездетен. Господ не благослови този лъжлив брак. Всяка година той се отвръщаше от мен и аз трябваше да видя това по-рано. Кралицата не е моя съпруга, а съпруга на Артър.

— Но ако този брак никога не е бил консумиран… — започнах аз.

— Дори така да беше, това няма значение — каза той ядно. — Да не говорим, че е бил консумиран.

Аз сведох глава.

— Елате в леглото — каза Хенри, внезапно уморен. — Не мога да преглътна това. Трябва да се освободя от греха. Трябва да кажа на кралицата да си иде. Трябва да се очистя от този тежък грях.

Аз послушно отидох до леглото и свалих плаща от раменете си. Отметнах чаршафите и легнах. Хенри падна на колене в другия край на леглото и се отдаде на пламенна молитва. Аз се заслушах в думите, които устните му нашепваха и усетих, че също се моля: една безсилна жена се молеше за друга. Молех се за кралицата, докато най-могъщият мъж в Европа я обвиняваше, че го е тласнала към смъртен грях.

Есента на 1526

Ние се завърнахме в Лондон — по-точно в Гринич, — което беше любимото място на краля, но мрачното му настроение не го напусна. Той прекарваше много от времето си сред духовни лица и съветници; някои предположиха, че подготвя нова теологическа книга. Ала на мен, която прекарвах повечето нощи с него, ми бе известно, че се бореше с думите в свещеното писание, бореше се да узнае дали Бог повеляваше човек да се ожени за братовата си вдовица и по този начин да се грижи за нея; или волята Божия повеляваше да се отвърне от нея — защото да я гледаш и да я желаеш беше същото като да срамиш брата си. Господ обаче нямаше едно мнение по въпроса. Различните пасажи от Библията казваха различни неща. Бяха необходими един куп учени теолози, за да може да се определи кое правило трябва да се следва.

За мен беше очевидно, че мъжът е длъжен да се ожени за вдовицата на брат си, за да може братовите му деца да израснат в набожно семейство и да има грижовна жена, за която също да се грижи. Добре, че не ми хрумна да изказвам това си мнение на глас по време на вечерните съвети при Хенри. Идваха учени, които обсъждаха всичко това на гръцки и на латински, връщаха се към оригиналните писания, съветваха се с църковните наставници. Последното нещо, от което се нуждаеха, беше разумен съвет от една обикновена млада жена.

Аз не му помагах. Не можех да му помогна. Ана беше тази, която притежаваше необходимия ум, за да му помогне, и само за Ана бе възможно да обърне някой заплетен теологически въпрос в шега и да го разсмее, даже докато умуваше над него.

Те се разхождаха заедно из градината, тя го беше хванала под ръка, бяха свели глави близо един към друг, и изглеждаха като заговорници. Приличаха на любовници, но когато аз приближавах, чувах Ана да казва:

— Да, но свети Павел се изразява съвсем ясно по този въпрос, когато коментира…

А Хенри отговаряше:

— Смятате, че именно това има предвид? Винаги съм считал, че е ставало дума за друг пасаж.

Ние с Джордж ги следвахме като добродушни стари матрони и аз наблюдавах как Ана го смушкваше, за да наблегне на думите си или поклащаше глава в знак на несъгласие.

— Защо просто не каже на кралицата, че тя трябва да си върви? — попита Джордж направо. — Нито един европейски съд няма да му го забрани. Всеки знае, че той трябва да има син.