Другата Болейн

Само кимнах, без да казвам нищо. Тя ми се усмихна с крайчеца на устата си и прибра двете шапчици, които бяха в тон с роклите. Забелязах, а тя без съмнение това и искаше, че едната от тях беше цялата обшита с перли. Седнах до прозореца и загледах как тя сложи наметалото си най-отгоре и извика прислужницата да завърже кутията. Когато момичето дойде, заедно с носача, за да отнесат багажа, Ана се обърна към мен предизвикателно:

— Е?

— Какво става тук? — попитах аз. — Какви са тези дрехи?

Тя се обърна към мен, хванала ръце зад гърба си, имитирайки скромността на послушна ученичка.

— Той ме ухажва — съобщи тя. — При това открито.

— Ана, той е мой любовник.

Тя небрежно сви рамене.

— Теб те нямаше, нали така? Ти предпочете да се развяваш в Хевър и децата ти се оказаха по-важни от него. Което не те направи особено… — тя замълча — … привлекателна в неговите очи.

— Затова пък ти си привлекателна, така ли?

Тя се усмихна, сякаш на някаква шега, известна само на нея.

— Това лято страстта сякаш се носи във въздуха.

Аз изпуснах нервите си.

— Предполагаше се, че трябва да поддържаш интереса му към мен, а не да завиваш в съвсем друга посока.

Тя отново присви рамене.

— Все пак той е мъж. По-лесно е да го заинтригува човек, отколкото да насочва вниманието му в друга посока.

— Искам да знам едно — казах аз. Ако думите ми бяха ножове, тутакси бих ги запратила с острието напред към доволно усмихнатото й лице. — Явно е, че си привлякла вниманието му, щом се радваш на такива подаръци. Значи си се издигнала в кралския двор. Ти си фаворитката.

Тя кимна и аз видях, че цялата излъчваше задоволство, като котка, която бяха погалили по гърба.

— Следователно правиш всичко това, независимо от факта, че аз съм неговата всепризната любовница.

— Така ми наредиха — каза тя безочливо.

— Никой не ти е нареждал да ме изместваш — отвърнах остро.

Тя сви рамене и си придаде невинно изражение.

— Какво мога да направя, ако той ме желае? — каза тя с меден гласец. — Целият двор гъмжи от мъже, които ме желаят. Аз даже не ги поощрявам.

— Не забравяй, че говориш с мен, а не с някой от онези глупаци — казах аз мрачно. — Добре знам, че окуражаваш всички.

Тя ми се усмихваше все така любезно.

— На какво се надяваш, Ана? Да станеш негова любовница? Да ме изместиш?

Само в миг доволството, изписано на лицето й, изчезна и тя стана замислена.

— Да, предполагам. Това обаче крие известни рискове.

— Рискове ли?

— Ако му позволя да ме има, вероятността да му омръзна нараства. Трудно ще е да го задържа.

— На мен не ми беше трудно — казах аз, отбелязвайки точка в своя полза.

— Ти нищо не получаваш. А Беси Блаунт, например, той омъжи за някакво нищожество, веднага след като приключи с нея. Тя също не получи нищо.

Така прехапах език, че усетих вкуса на кръв в устата си.

— Щом така казваш, Ана.

— Мисля, че ще удържа фронта. Няма да го допусна до себе си, докато той не разбере, че аз не съм нито Беси Блаунт, нито Мери Болейн, а нещо много повече. Няма да го допускам, докато не ми направи предложение, при това достойно предложение.

За момент се умълчах.

— Никога няма да си върнеш Хенри Пърси, ако на това се надяваш — предупредих я аз. — Няма да ти даде Пърси, за да те умилостиви.

Само с две крачки тя прекоси стаята и хвана китките на двете ми ръце, впивайки нокти в тях.

— Повече никога не споменавай името му — изсъска ти. — Никога!

Издърпах бързо ръцете си, стиснах я за раменете и я разтърсих.

— Ще ти споменавам каквото си искам — казах аз. — Така, както и ти ми говориш каквото си искаш. Това е твоето наказание, Ана: ти загуби единствената си любов и сега искаш да се добереш до всичко, което не ти принадлежи. Искаш да имаш всичко, което е станало мое. Винаги си искала да вземеш всичко, което аз имам.

Тя се отскубна от мен и отвори вратата с трясък.

— Остави ме — нареди ми тя.

— Ти можеш да ме оставиш — поправих я аз. — Това е моята стая, нали помниш?

За миг ние се изгледахме упорито, като котки, спречкали се на някой покрив, изпълнени с взаимна омраза; и на повърхността изплува старата вражда между сестри, чувството, че на света има място само за една от нас. И убеждението, че битките трябва да се водят до смърт.

Аз отстъпих първа.

— Би трябвало да сме съюзници.

Ана затръшна вратата.

— Това е нашата стая — каза тя.

Границите между мен и Ана сега бяха ясно очертани. Бяхме прекарали детството си, доказвайки си непрекъснато коя е по-добрата Болейн, и сега нашето съперничество от детските години се разгръщаше на една по-голяма сцена в кралския двор. До края на лятото една от нас щеше да бъде провъзгласена за кралска любовница; а другата щеше да се превърне в нейна прислужница и помощничка, а най-вероятно и в нейна играчка.

Нямаше начин да я разгромя. Бих организирала заговор срещу нея, но нямах нито съюзници, нито властта да го направя. Никой от семейството ми не виждаше нищо осъдително в това аз да прекарвам нощите в леглото на краля, а Ана да тържествува в прегръдките му денем. За тях това беше идеалното положение — той да има находчивата Болейн за своя събеседница и съветница, а плодовитата Болейн за любовница.