Другата Болейн

Не ми беше позволено да се отдалечавам без изричното разрешение на краля или без Джордж като придружител. Те играеха тенис в топлата закрита зала, окъпана от слънчеви лъчи. Аз ги гледах: Джордж нанесе добър удар, топката се удари шумно в тавана и падна на корта, но Хенри беше вече там и я запрати с мощен удар към ъгъла.

Джордж вдигна ръка, отбеляза удара и отново би сервис. Ана стоеше встрани, в сенчестата част на корта, заедно с няколко други придворни дами. Те всички бяха застинали неподвижно, изящни като нежни статуи пред някой фонтан, облечени изискано и тръпнещи в очакване на кралска благосклонност. Стиснах зъби, потискайки внезапно обзелото ме желание да седна до нея, да я засенча; ала вместо да го сторя, седях настрани и чаках кралят да свърши играта.

Той, разбира се, победи. Джордж поведе, но когато му оставаше само една точка до победата, изгуби убедително. Всички дами заръкопляскаха, Хенри се обърна към тях, заруменял и усмихнат, и тогава ме забеляза.

— Надявам се, че не заложихте на брат си.

— Никога не би ми хрумнало да залагам срещу ваше величество в игра, изискваща такива умения — казах аз. — Твърде съм загрижена за скромното си състояние.

Той се засмя на думите ми и взе една кърпичка от пажа, за да попие потта по зачервеното си лице.

— Дойдох тук с една молба — изрекох аз забързано, от страх да не ни прекъснат. — Бих желала да видя нашата дъщеря и нашия син, преди кралския двор да е тръгнал на път.

— Един Господ знае накъде ще поемем — каза Хенри и лицето му се изкриви недоволно. — Уолси продължава да ме убеждава…

— Ако мога да замина днес, ще успея да се върна през седмицата — сниших аз гласа си. — Така ще мога да тръгна с вас, независимо къде решите да отидем.

Той не искаше да го оставям. Усмивката угасна на лицето му. Хвърлих умолителен поглед към Джордж, подсказвайки му, че имам нужда от помощ.

— Когато се върнеш, ще ни разкажеш как е бебето! — каза Джордж. — И дали е поне толкова красиво и силно като баща си. Нима доячката не разказва как изглежда?

— Взел е златистите коси на Тюдорите — отвърнах аз бързо. — Но каквото и да ми говорят, не бих повярвала, че може да е по-хубав от баща си.

Бяхме съумели да уловим Хенри точно миг преди настроението му да се развали. Усмивката се върна на лицето му.

— Как само ме ласкаете, Мери.

— Така бих искала да се уверя лично, че се грижат добре за него, ваше величество! — казах аз.

— Добре — каза той нехайно. Очите му пробягаха към Ана. — Ще си намеря някакво занимание.

Когато видяха, че кралят гледа към тях, дамите се усмихнаха. По-смелите отметнаха глави, размърдаха рамене и започнаха да позират като обучени коне, когато бъдат изведени на манежа. Само Ана го погледна, а след това отмести поглед, сякаш безразлична към вниманието му. Загледа се встрани и се усмихна на Франсис, а начина, по който извърна глава към него беше така красноречив, както би било прошепнато от друга жена обещание. Франсис веднага отиде при нея, взе ръката й и я поднесе към устните си за целувка.

Видях как лицето на краля притъмня и мислено се зачудих на безразсъдството на Ана. Кралят уви кърпата около врата си и отвори вратата на корта. Отведнъж всички дами, макар и изненадани, станаха на крака и се поклониха. Ана се огледа наоколо, измъкна лениво ръката си изпод ласките на сър Франсис, и също направи реверанс.

— Видяхте ли изобщо нещо от играта ми? — попита рязко кралят.

Ана се изправи и се засмя в лицето му, сякаш неговото недоволство нямаше ни най-малко значение.

— Гледах поне половината — каза тя нехайно.

Лицето му помръкна.

— Поне половината, така ли, мадам?

— Защо ми е да гледам противника ви, ваше величество, когато самият вие сте на корта?

Последва миг на мълчание, тогава той избухна в смях, и дворът веднага се разсмя с него, сякаш допреди секунда не бяха слушали дръзките й слова със затаен дъх. Ана го дари с ослепителната си, предизвикателна усмивка.

— Тогава нищо не сте разбрали от играта — каза Хенри. — След като сте гледали само половината от нея.

— Аз видях само слънцето, но не и сянката — парира тя веднага. — Видях всичко онова, което принадлежи на деня, но не и на нощта.

— Искате да кажете, че аз съм самото слънце? — попита той.

Тя му се усмихна.

— При това ослепително — прошепна тя най-ласкавите си думи. — Ослепително.

— Наричате ме ослепителен? — попита я той.

Тя отвори широко очи, сякаш учудена от недоразумението.

— Слънцето, ваше величество. Слънцето днес е ослепително.