Другата Болейн

Аз спрях и се опитах да измъкна ръката си изпод лакътя му, но Джордж ме дръпна напред.

— Защо?

— Ти си точно толкова глупава, колкото си и мислех — каза той лаконично и почука на вратата, която водеше към покоите на чичо ни.

Тя се отвори.

— Надявам се да е нещо важно — каза чичо със заплашителна любезност в гласа, още преди да отвори вратата докрай. — Влизайте.

Джордж ме бутна напред и влезе след мен.

Чичо ми седеше в стола си пред малката камина, облечен в подплатена с кожа роба, с чаша топла бира до себе си и куп книжа в скута. Той беше единственият буден в покоите. Джордж огледа бързо стаята.

— Безопасно ли е да се говори?

Чичо ми кимна с глава и зачака.

— Водя я направо от кралското ложе — каза той. — Кралят й казал, че е бездетен, защото такава била волята Божия. Счита, че това е Божие наказание.

Острият поглед на чичо се заби в лицето ми.

— Той е казал такова нещо? Че е наказан?

Аз се поколебах. Хенри беше плакал в обятията ми така, сякаш аз бях единствената жена на света, която можеше да разбере болката му. По лицето ми трябва да е пробягнал някакъв страх от предателство, защото чичо ми се изсмя сухо, ритна един пън в огнището, така че се посипаха искри и направи знак на Джордж да ме сложи да седна на табуретката до огъня.

— Кажете ми — обърна се той към мен тихо, но заплашително. — Ако желаете да видите децата си в Хевър това лято. Кажете ми, ако искате да видите сина си, преди да му е дошло времето да носи дълги панталони.

Аз кимнах, поех си дълбоко дъх и разказах на чичо дума по дума онова, което кралят ми беше казал в мрака и уединението на своето ложе, какво му бях отвърнала, как той бе плакал, а след това бе заспал. Лицето на чичо ми приличаше на посмъртна маска от мрамор. Не можах да прочета нищо по него. Накрая той се усмихна.

— Можете да пишете на дойката и да й кажете да заведе бебето в Хевър. Ще можете да го посетите до месец — каза той. — Справихте се чудесно, Мери.

Аз се поколебах, но той махна с ръка, за да ме отпрати.

— Можете да си вървите. О, има още нещо. Ще придружавате ли негово величество на лова днес?

— Да — отвърнах.

— Ако тогава или по-късно през деня той отново заговори за същото, продължавайте в същия дух. Продължавайте тази игра.

Аз се поколебах.

— В какъв смисъл?

— Вие сте очарователно глупава — каза той. — Не му давайте никакви съвети. Имаме си учени хора, които да му дадат необходимите теологични съвети, както и правници, които да го посъветват за развода му. Вие само продължавайте да бъдете все така очарователно плиткоумна, Мери. Удава ви се прекрасно.

Той забеляза, че се обидих и се усмихна на Джордж.

— Тя е много по-сладка от сестра си — каза той. — Прав бяхте, Джордж. Тя ще бъде идеалното стъпало, което ще ни отведе нагоре по стълбата.

Джордж кимна и ме изведе от стаята.

Установих, че цялата треперя под напора на смесени чувства — измъчваше ме мисълта за собственото ми предателство спрямо краля, и гняв към чичо ми.

— Стъпало, така ли? — изсъсках аз.

Джордж ми предложи ръката си и аз я хванах с разтреперани пръсти.

— Разбира се — каза той нежно. — Задачата на чичо е да мисли как семейството ни да си проправя път нагоре и само нагоре. Никой от нас не представлява нещо повече от едно стъпало в стълбичката към успеха.

Щях да се отскубна от него, ако не ме беше стиснал така здраво.

— Не искам да съм никакво стъпало! — възкликнах аз. — Ако можех да избирам, щях да съм дребна земевладелка в Кент, двете ми деца щяха да спят в постелята си край мен нощем, а за съпруг щях да имам честен мъж, който да ме обича.

Джордж ми се усмихна в притъмнелия двор, повдигна с пръст брадичката ми към лицето си и ме целуна леко по устните.

— Всички бихме искали същото — увери ме той весело, но в думите му нямаше и капчица искреност. — Ние до един сме провинциалисти по душа. Ала някои имат призванието да вършат големи дела и ти си най-великата Болейн в целия кралски двор. Радвай се, Мери. Помисли само как ще побеснее Ана от всичко това.