Другата кралица

— Родена съм като дъщеря на наскоро овдовяла жена — казвам. Съмнявам се, че ще ме разбере, дори и да можех да й опиша всичко в подробности. — След смъртта на баща ми не й остана нищо. Имам предвид точно това, което казвам: нищо. Изпратиха ме във фамилията Брандън, като компаньонка и малко по-високопоставена служителка в домакинството им. Тогава разбрах, че в името на собствената си сигурност една жена трябва да има съпруг и дом.

— Нима сте била в опасност?

— Винаги съм била изложена на опасността да стана бедна жена — обяснявам. — Една бедна жена е най-низшето същество на света. Когато е сама, една жена не притежава нищо, не може да осигури подслон на децата си, не може да печели пари, за да сложи храна на масата, тя е зависима от милостта на близките си, без тяхната щедрост може да умре от глад. Може да види как децата й умират, защото няма пари да плати на лекар, може да гладува, защото не притежава нито занятие, нито пари, нито умения. На жените им е забранено да учат и да упражняват занаяти. Една жена не може да бъде ковач, нито пък писар. Единственото, което една жена може да направи без образование, без умения, е да се продава. Аз реших, че каквото и да ми струва, по някакъв начин ще си спечеля собственост и ще направя всичко, за да я задържа.

— Това е вашето кралство — казва внезапно тя. — Вашата къща е собственото ви малко кралство.

— Именно — казвам. — И ако изгубя къщата си, ще бъда захвърлена в света без защита.

— Точно като кралица. — Тя кимва. — Една кралица трябва да има кралство, а без него тя няма нищо.

— Да — казвам.

— А страхът ви да не загубите къщата си означава ли, че гледате на съпрузите си единствено като на източници на богатство, и нищо повече? — пита любопитно тя.

— Обичах съпрузите си, защото бяха добри към мен и ми оставиха богатствата си — признавам. — И обичам децата си, защото са собствените ми скъпи рожби и защото са мои наследници. Те ще продължат, след като аз си отида. Те ще бъдат наследници на състоянието ми, ще притежават къщите и богатствата ми, ако е рекъл Бог, ще ги умножат, и ще имат титли и почести.

— Някои биха казали, че сте жена, лишена от нежно сърце — отбелязва тя. — Жена със сърце на мъж.

— Аз съм жена, на която не й допада несигурността, която бележи живота на жените — отвръщам упорито. — Аз не съм жена, която се гордее, че е зависима. Предпочитам по-скоро сама да печеля богатството си, отколкото да се домогвам до благоволението на един богат мъж и да разчитам на него за безопасността си.

Тъкмо когато тя се готви да отвърне, вратата се отваря зад гърба ми, и знам, че това е моят съпруг, графът. Разбирам го, още преди да се обърна да видя, заради начина, по който грейва лицето на шотландската кралица при вида му. Знам, че тя е готова да озари с усмивка всеки мъж. Тя не притежава повече благоразумие от една развратница. Държи се еднакво очарователно с всеки мъж: от осемгодишния ми паж Бабингтън до четирийсет и двегодишния ми съпруг. Държеше се закачливо и се опитваше да флиртува дори с Хейстингс в дните, преди той да си замине.

Не мога да опиша колко унизително е за мен да видя интимността в усмивката й и начина, по който протяга ръка, и колко абсолютно вбесяващо е да го видя как се навежда над ръката й, целува пръстите й и ги задържа за миг. В нейното или неговото поведение няма нищо неуместно. Жестът й е подобаващ за кралица, а той е сдържан придворен. Бог е свидетел, че има много по-очебийни флиртове между кралица Елизабет и всеки новопристигнал в залата й за аудиенции, и че в двора също има много повече непристойно поведение. Елизабет може да бъде откровено похотлива, а постоянната й жажда за ласкателства е пословична сред придворните й. В сравнение с нея тази кралица, макар и далеч по-съблазнителна, винаги има възможно най-очарователни обноски.

Но предполагам, че вече до дън душа ми е омръзнало да я виждам в стаите си, седнала в най-хубавото ми кресло, над което виси собственият й балдахин, а съпругът ми да й се кланя, сякаш тя е ангел, слязъл от небесата, за да освети дома ни, а не изключително ненадеждна и незаслужаваща доверие жена.

— Дойде пратеник от Лондон — казва той. — Носи писма за вас. Помислих си, че може би ще искате да ги видите веднага.

— Наистина искам. — Тя се надига от мястото си и затова всички трябва също да скочим на крака. — Ще ги прочета в покоите си.

Тя ми хвърля усмивка:

— Ще се видим на вечеря, лейди Бес — отпраща ме тя. Но се обръща към съпруга ми: — Ще бъдете ли така добър да дойдете и да погледнете какво пишат? — кани го тя. — Ще ви бъда благодарна, ако ме посъветвате.