Другата кралица

Изпитвам дълбоко облекчение, че се съгласява с мен. Не мога да бъда мъж под чехъл в този брак. На Бес ще й се наложи да научи, че аз трябва да бъда господар в дома си. Тя може да се държи така, сякаш ръководи всичко, точно както й харесва: никога не й се пречкам. Но тя трябва да знае, че управителят не е господар. Тя може да бъде моя съпруга и да поддържа дома ни, но никога не може да бъде глава на семейството. Ние сме родът Талбот, аз съм член на Частния Съвет, аз съм граф Шрусбъри. Не мога да върша нищо непочтено.

Радвам се, че Бес се вразуми. Не мога да укривам писма до една кралица, при това — гостенка в дома ми. Норфолк е благородник, знае на кого дължи преданост. Не мога да се принизя до нивото на човек като Сесил и да шпионирам приятелите и близките си.

Пролетта на 1569, замъкът Тътбъри: Мери

След вечерята, която изяждаме заедно в голямата зала на покоите на Шрусбъри, графът ме пита дали може да поговори с мен за миг, и ние прекосяваме стаята и отиваме до един прозорец, сякаш за да се загледаме към малкия вътрешен двор, където има кладенец, малка градинка, където се отглеждат билки, и няколко слуги, които се шляят лениво наоколо. Мили Боже, това наистина е бедно, грозно малко място.

— Имам много добри новини за вас — казва той, като свежда мил поглед към мен. — Този следобед получих вести от Уилям Сесил. С голямо задоволство ви съобщавам, че ми е наредено да подготвя завръщането ви в Шотландия. Ще бъдете възстановена на престола си.

За миг милото му дружелюбно лице се размазва пред очите ми. Не виждам ясно. После усещам как внимателно пъхва ръка под лакътя ми.

— Лошо ли ви е? — пита той. — Да повикам ли Бес?

Примигвам.

— Толкова съм облекчена — казвам, напълно искрено. — Просто изпитвам толкова голямо облекчение. Струва ми се, че сякаш… Мили Боже, ваша светлост. Вие ми донесохте най-добрите новини, които някога съм получавала. Сърцето ми… сърцето ми…

— Болна ли сте?

— Не — казвам удивено. — Мисля, че за първи път, откакто ме познавате, се чувствам добре. Сърцето престана да ме боли. Болката си отива. Отново мога да се надявам да изпитам щастие.

Той свежда към мен грейнал поглед.

— Аз също съм толкова щастлив — казва той. — Аз също. Сякаш някаква сянка се вдигна от Англия, от мен… ще уредя стражата и конете, които да ви съпроводят до Шотландия. Можем да заминем, преди да е изтекъл този месец.

Усмихвам му се:

— Да, направете го. Възможно най-скоро. Нямам търпение да видя сина си. Нямам търпение да се върна там, където ми е мястото. Значи лордовете ще ме приемат, и ще ми се подчинят? Дали са дума?

— Те ще ви приемат като кралица — уверява ме той. — Признават, че абдикацията е била незаконна и принудителна. А има и още нещо, което би трябвало да ви осигури по-голяма безопасност там.

Чакам. Обръщам глава и му се усмихвам, но внимавам да не изглеждам твърде нетърпелива. Винаги е добре да действаш бавно със стеснителните мъже: те се плашат от жена с бърз ум.

— Получих писмо, адресирано до вас — казва той по своя тромав начин. — Изпратено е от херцога на Норфолк, Томас Хауърд. Може би сте го очаквали?

Накланям глава, което би могло да означава „да“ или „не“, и отново му се усмихвам.

— Объркан съм и не знам какво би трябвало да направя — продължава той, като говори повече на себе си, отколкото на мен. — Писмото е за вас. Но пристигна при мен.

Не спирам да се усмихвам:

— Какъв е въпросът ви? — питам мило. — Дали писмото е за мен?

— Става дума за съдържанието — казва той с усилие. — Не би било почтено от моя страна да предам писмо, което съдържа нещо неподходящо. Но отново честта ми пречи да прочета писмо, адресирано до друг човек. Особено до дама. Особено до кралица.

Кълна се, че бих могла да обгърна разтревоженото му лице в ръцете си и да прогоня с целувка намръщеното му изражение.

— Милорд — казвам внимателно. — Нека разреша този въпрос. — Протягам ръка. — Ще го отворя и ще го прочета пред вас. Вие ще видите лично писмото. И ако смятате, че не е подходящо за моите очи, тогава можете да го приберете обратно и аз ще забравя за него, и никаква вреда няма да бъде нанесена.

Горя от нетърпение да видя това писмо, но уверената ми ръка и милата ми търпелива усмивка никога няма да му позволят да разбере това.

— Много добре — съгласява се той. Подава ми писмото и отстъпва встрани, слага ръце зад гърба си като войник на пост и се повдига на пръсти, смутен, че трябва да бъде едновременно пазач и домакин.

Веднага виждам, че печатът е бил махнат, а след това писмото е било запечатано отново. Направено е много внимателно, но аз съм била шпионирана цял живот: твърде малко неща ми убягват. Не показвам с нищо, че знам, че писмото ми е било отворено и прочетено от някой друг, докато разчупвам печата и разгъвам листа.