Духовна връзка

— Като влязох, във фоайето на сградата имаше някой… мисля, че беше портиер или някой от пазачите. Но не видях никого зад бюрото на рецепцията. — В повечето сгради обикновено разполагаха с подобен персонал за спешни случаи или за различни услуги.

Лицето на Даниела светна.

— Ето, от това се нуждаем. Деймън ще установи кога точно си влязъл, за да можем да свалим всички обвинения от теб.

— И ще успее ли да ме защити, ако нещо се влоши?

— Разбира се — отвърна му тя забързано.

— Ами Роуз?

— Какво за нея?

Ейдриън продължаваше да изглежда като готов да рухне, но сега зелените му очи гледаха сериозно и съсредоточено.

— Ако се установи, че леля Татяна е била убита, преди да съм отишъл там, и Роуз бъде хвърлена на вълците, Деймън ще се яви ли като неин адвокат?

— О, ами, скъпи… — заекна майка му, — Деймън всъщност не се занимава точно с това…

— Ще го направи, ако го помолиш — заяви Ейдриън твърдо.

— Ейдриън — въздъхна тя уморено, — не знаеш за какво говориш. Те заявиха, че разполагат с много сериозна улика срещу нея. И ако семейството ни покаже, че я подкрепя…

— Това не означава, че подкрепяме убиец! Ти познаваш Роуз. Харесваш я. Можеш ли да ме погледнеш в очите и да ми кажеш, че за нея ще бъде добре да я защитава някакъв си некадърен адвокат, който ще й натресат? Можеш ли!

Даниела пребледня. Кълна се, тя наистина се сгърчи. Не мисля, че бе свикнала на такъв яростен отпор от своя безгрижен син. И макар думите му да прозвучаха съвсем разумно, в интонацията му се долавяше някакво диво отчаяние, пък и цялото му поведение беше малко плашещо. Но не можех да преценя дали се дължеше на магията с духа, или само на емоциите му.

— Аз… ще говоря с Деймън — обеща Даниела накрая, но преди да изрече думите, няколко пъти преглътна мъчително.

Ейдриън въздъхна дълбоко и част от гнева му стихна.

— Благодаря.

Тя побърза да се отдалечи, като се смеси с тълпата, оставяйки Ейдриън с Кристиан и Лиса, които изглеждаха смаяни почти колкото Даниела преди малко.

— Деймън Тарус? — предположи Лиса. Ейдриън кимна.

— Кой е той? — попита Кристиан.

— Братовчед на майка ми — поясни Ейдриън. — И наш семеен адвокат. Истинска акула. Голям мръсник, но може с всичко да се справи.

— Е, предполагам, че ще помогне — отрони Кристиан със замислена физиономия. — Но дали ще е достатъчно добър, за да се пребори въпреки така наречената сериозна улика?

— Не зная. Наистина не зная. — Ейдриън бръкна разсеяно в джоба си, където обикновено държеше цигарите си, но днес не ги бе взел. Въздъхна. — Дори не зная каква е тази улика, нито как е умряла леля Татяна. Чух само, че тази сутрин я намерили мъртва.

Лиса и Кристиан се спогледаха. Кристиан сви рамене, а Лиса отново се обърна към Ейдриън, като пое ролята на вестоносец.

— Намерили са я в леглото й, прободена в сърцето със сребърен кол.

Ейдриън не каза нищо. Изражението му почти не се промени. На Лиса й хрумна, че при всичките тези разговори за невинност, улики и адвокати всички някак си забравиха факта, че кралица Татяна беше пралеля на Ейдриън. Той не одобряваше някои от нейните решения и имаше навика да сипе доста шеги по неин адрес зад гърба й. Но тя си оставаше от неговото семейство. Много близка негова роднина, която той бе познавал през целия си живот. Нормално бе сега да страда заради смъртта й, освен всичките останали тревоги. Дори аз се почувствах донякъде объркана. Мразех Татяна заради това, което ми стори, но никога не съм пожелавала смъртта й. Пък и не можех да забравя, че понякога тя говореше за мен, сякаш бях достойна личност. Може и да беше преструвка от нейна страна, но бях напълно сигурна, че кралица Татяна бе искрена през онази нощ, когато се отби за кратко в дома на Ивашков. Беше изтощена и замислена, най-вече загрижена как да осигури мира за своите поданици.

Лиса се загледа в отдалечаващия се Ейдриън със симпатия и тъга. Кристиан я докосна нежно по рамото.

— Хайде — рече. — Ще изясним това, което ни е нужно. Сега сме още в началото.

Почувствала се съвсем безпомощна, Лиса се остави да я изведе навън, за да се отдалечат от изпадналите в паника тълпи. Оранжевата светлина на залязващото слънце къпеше листата и дърветата в топли златисти багри. Когато се връщахме с Дмитрий от склада, навън също се бяха насъбрали доста хора, но изобщо не можеше да се сравнява със сегашното множество. Подплашени, всички си разменяха какви ли не слухове. Някои вече се бяха преоблекли в траурни дрехи, изцяло в черно. Сълзи се стичаха по лицата им. Зачудих се колко от тези сълзи са искрени. Дори и в разгара на тази трагедия, след това жестоко престъпление, кралските фамилии продължаваха да си съперничат за властта.

Всеки път щом чуеше името ми, Лиса все повече се разгневяваше. Гневът й бе примесен с озлобление, сякаш черен дим преминаваше през връзката ни и тя често губеше контрол върху постъпките си. Всичко това се дължеше на магията с духа.