Духовна връзка

— Не мога да повярвам! — извика тя на Кристиан. Аз забелязах, но не и тя, че той бързаше да я отведе някъде, където нямаше хора. — Как би могъл някой да си помисли такива неща за Роуз? Това е заговор. Трябва да е заговор.

— Зная, зная — кимна й той. Много добре познаваше признаците на страничния ефект на духа и се опитваше да я успокои. Скоро стигнаха до малка тревиста поляна. Седнаха на тревата, в сянката на един голям лешников храст. — Ние с теб знаем, че не го е извършила. Не се съмняваме в това. И ще го докажем. Не може да я накажат за нещо, което не е извършила.

— Не познаваш тази клика — изръмжа Лиса. — Ако някой е решил да я накисне за това убийство, те са способни на всичко. — Много внимателно, без тя да забележи, аз изтеглих част от мрака в нея, опитвайки се да я успокоя. За нещастие гневът й щеше да се прелее в мен и да усили моя.

Кристиан се засмя.

— Забравяш, че и аз съм израснал сред тази клика. Нали ходя на училище заедно с децата им. Познавам ги… но не бива да изпадаме в паника, преди да сме научили повече, нали?

Лиса въздъхна. Почувства се по-добре и се усмихна леко на Кристиан. Аз пък си казах да внимавам, за да не отнема твърде много от мрака в нея.

— Не си спомням досега да си бил толкова разумен.

— Това е защото всеки има различно определение за „разумен“. Просто не разбират правилно моето, това е всичко. — В гласа му сега се долавяше лека надменност.

— Май си доста неразбран — засмя се тя.

Погледите им се преплетоха. Усмивката на лицето му се преобрази в нещо по-топло, по-нежно.

— Е, надявам се този път да не съм неразбран. В противен случай може да получа някой юмрук.

Наведе се напред и доближи устните си до нейните. Лиса откликна без колебание или задна мисъл, като се потопи изцяло в сладостта на целувката му. За нещастие и аз се потопих. Когато най-после се отдръпнаха един от друг, Лиса усети как сърцето й се разтуптя, а бузите й пламнаха.

— И какво означава твоето определение? — попита тя, все още омаяна от вкуса на устните му.

— Означава „съжалявам“ — отвърна той.

Тя извърна поглед и отскубна нервно малко трева. Накрая, е въздишка, отново се вгледа в лицето му.

— Кристиан… имало ли е някога… имало ли е някога нещо между теб и Джил? Или Мия?

Той я зяпна смаяно.

— Какво? Откъде ти хрумна това?

— Толкова много време прекарваш с тях.

— Ти си единствената, която някога съм желал. — Изрече го на един дъх. Искреният му поглед, който нито за миг не се отклони от очите й, тези негови кристално сини очи… всичко това не оставяше място за съмнение на кое момиче принадлежи сърцето му. — Никога не съм и помислял за друга. Въпреки всичко, въпреки случилото се с Ейвъри…

— Кристиан, толкова съжалявам за това…

— Не е нужно да…

— Но аз наистина съжалявам…

— По дяволите! — ядоса се той. — Ще ме оставиш ли да довърша изрече…

— Не — прекъсна го Лиса. Наведе се напред и го целуна — силно и завладяващо, от което цялото й тяло пламна. Беше от онези целувки, които ясно й подсказваха, че и за нея не съществуваше друг на този свят.

Добре. Очевидно Таша имаше право: аз бях единствената, която можеше отново да ги събере. Но просто не очаквах арестът ми да изиграе решителната роля.

Измъкнах се от главата й, за да ги оставя насаме. Пък и нямах желание да им светя. Не завиждах на техния миг. Точно сега не можеха да направят нищо за мен, а заслужаваха да бъдат щастливи заедно. Оставаше им само да чакат нови разкрития, а и техният метод за убиване на времето беше доста по-здравословен от това, което Ейдриън вероятно вършеше в момента.

Излегнах се върху леглото и се загледах в тавана. Около мен нямаше нищо, освен голи метални повърхности и неутрални цветове, способни окончателно да ме подлудят. Нямаше какво да гледам. Нямаше какво да чета. Чувствах се като животно в клетка. Струваше ми се, че килията все повече и повече се смалява. Единственото, което ми оставаше, бе да си припомням отново и отново това, което бях научила от Лиса, за да анализирам всяка дочута дума. Разбира се, че за всичко имах въпроси, но единственото, което сериозно ме разтревожи, бе споменатото от Даниела изслушване. Ето за това трябваше да узная нещо повече.

И получих отговора, от който се нуждаех, макар че трябваше да изчакам още цял час за него.

Тъкмо се бях унесла в нещо като неясна омая и едва познах Михаил, изправил се пред вратата на килията. Скочих от леглото и се улових за металната решетка. Видях, че той започна да отключва вратата. Заля ме сгряваща надежда.

— Какво става? — попитах. — Освобождават ли ме?

— Опасявам се, че не — поклати глава той. Думите му се потвърдиха секунди по-късно, защото веднага след като отключи вратата, той чевръсто щракна белезниците около китките ми. Не оказах никаква съпротива. — Тук съм, за да те отведа на изслушването.

Като излязох в коридора, видях струпани там много пазители. Личната ми охрана. Същото както с Дмитрий. Да се разплачеш от умиление. Двамата с Михаил закрачихме напред един до друг и, слава Богу, че той не спря да говори, вместо да тънем в онази ужасна тишина, тъй свойствена за всички затворници.