Духовно освобождение (Разгърни пълния си потенциал!)

Искреното намерение за трансформация действа приканващо за духовната светкавица и когато тя ни порази, виждаме с кои свои навици сами се саботираме и какво трябва да изоставим, за да се издигнем на следващото ниво на съществуване. Когато изникнат предизвикателства и ние ги посрещнем с абсолютна вяра във вселенското добро, в процеса на трансформация получаваме осезаеми доказателства, че сме на прав път. Вярно е, че ни чакат сметки за плащане или може би има неща, които се случват в телесния ни храм, на работата или във връзката ни — когато обаче с дълбоко упование се предадем на еволюционния тласък на живота, получаваме мъдрото познание, че обстоятелствата, които определяме като трудни, и тези, които наричаме щастливи, са в еднаква степен части от пътуването. Дори да ни изглежда другояче, в извършването на личната трансформация и откриването на истинската си същност ние не сме сами — всичко във вселената действа в подкрепа на себереализацията ни. Във всеки миг на своето съществуване ние сме в невидимата прегръдка на върховната безусловна любов, състрадание и неизмерима милост.

Проследяване на напредъка

Едно от нещата, за които се оглеждаме по пътя, са „знаците“, че се справяме добре; в края на краищата, ако сме сериозно отдадени на духовната си практика, нормално е да очакваме индикатори за успех. За наше щастие вселената откликва доброжелателно, като постоянно ни осигурява тази обратна връзка.

Един сигурен знак за напредък е, че вече не се възгордяваме от похвалите, нито униваме, ако ни критикуват. Няма как да приемем лично и положителното, и отрицателното, когато сме осъзнали, че една от функциите на егото е да изисква внимание, за да продължава да усеща съществуването си. С все по-отслабващата му хватка забелязваме, че похвалите и укорите не ни засягат така, както преди.

Вторият знак за напредък е лекотата, с която искрено прощаваме на себе си и на другите. Обидата, ненавистта и желанието за отмъщение отстъпват пред състраданието и готовността да простим. Не отдаваме голямо значение на нуждата да бъдем прави и всъщност започваме да изпитваме благодарност към онези, от които сме се почувствали наранени, тъй като те ни разкриват в кои области все още сме привързани, стремим се към контрол и се противопоставяме на промяната. Освен това оставяме другите да бъдат себе си, без да изпитваме нужда да ги коригираме и манипулираме. Вече не вярваме, че те са дошли на този свят, за да ни допълват и да ни правят щастливи, защото разбираме, че никой не може да е причина за щастието ни и никой не принадлежи другиму.

Нараства и благодарността ни към хората, които са до нас, докато израстваме — а този процес може да е доста объркан — и все повече си позволяваме да бъдем уязвими и видени такива, каквито сме.

Медитацията — изкуството да отразяваме истинското си лице

Ако искаме да отидем някъде, да речем на Каймановите острови, можем да стигнем дотам с кораб, катамаран или самолет. По подобен начин до трансформацията има средства с различна скорост и ефикасност — изборът е наш. Ако искаме да спрем по пътя и да се полюбуваме на пейзажа, няма проблеми. Ако желаем да стигнем по-бързо, ще изберем по-експедитивно средство и по-пряк маршрут.

Най-резултатно за вътрешната трансформация е практикуването на медитация. Докато наблюдаваме как мислите и емоциите идват и си отиват, ние осъзнаваме, че не сме тези мисли и емоции. Виждаме, че всичко е в процес на промяна — нищо не остава едно и също — освен този, който наблюдава промяната както отвън, така и във вътрешния пейзаж на ума. Този вътрешен свидетел е измерение на нашата истинска същност. Ако погледнем в себе си, няма да открием счетоводител, актриса, писател, съпруг, съпруга, майка, баща, дъщеря или син — нито дори духовно търсещ! Там е единствено Аз-ът, който няма име, нито определение. Това е съзнанието, нашата душа, онова, което Буда нарича Свидетеля. В медитацията имаме възможността да наблюдаваме ума, да се запознаем отблизо с разнородното му съдържание и да изживеем неговата изначална яснота, сила и покой. Благодарение на нея се научаваме съзнателно да използваме ума, вместо да бъдем използвани от него. Както мъдро казва Ошо:

— „Помнете, като роб умът е чудесен и много полезен. Но като господар е опасен“.11