Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

Стотици пъти ми се е искало да се ритна за тая глупост и не вярвам някога най-после да я преглътна. Очевидно онова, което бях чул да се плиска, е бил бензинът в резервната секция, която изобщо не бях включвал. Не бях проверил внимателно, защото предварително бях решил, че повредата на двигателя е причинена от дъжда. Тогава не разбирах колко са глупави подобни прибързани предположения. Сега сме с мотоциклет с двадесет и осем конски сили и се отнасям много сериозно към поддържането му.

Изведнъж Джон ме задмина с насочена надолу длан — сигнал за спиране. Намаляваме и търсим място да спрем на чакълестия банкет. Ръбът на бетонната настилка е остър, а чакълът е рохкав и аз хич не съм във възторг от тази маневра.

Крис пита:

— Защо спираме?

— Мисля, че пропуснахме пътя, по който трябваше да завием — каза Джон.

Поглеждам назад и не виждам нищо.

— Не забелязах никакъв знак — казвам.

Джон клати глава:

— Голям беше като врата на хамбар.

— Наистина ли?

И той, и Силвия кимат.

Той се надвесва, гледа в картата ми и сочи къде е било кръстовището и после друго кръстовище с автомагистрала пред нас.

— Вече сме я пресичали тая автомагистрала — казва. Виждам, че е прав. Неудобно положение.

— Да се връщаме ли или да продължаваме? — питам.

Той мисли.

— Ами струва ми се, че няма причини да се връщаме. Както и да е. Нека продължим. Ще стигнем там, така или иначе.

Сега, като се мъкна подире им, си мисля: защо трябва да ги върша такива? Едва успях да забележа автомагистралата. А току-що забравих да им кажа за бурята. Нещата започват да стават малко обезпокоителни.

Масата буреносни облаци сега е по-голяма, но всъщност не напредва така бързо, както аз си мислех. Това не е много добре. Когато идват бързо, те и си отиват бързо. Когато идват бавно като сега, могат да те задържат доста време.

Свалям една ръкавица със зъби, посягам надолу и пипам страничния алуминиев капак на двигателя. Температурата е добра. Твърде горещо, за да задържа там ръката си, и не дотолкова, че да я изгоря. Тук всичко е наред.

При двигателя с въздушно охлаждане като този прегряването може да предизвика блокиране. Тази машина е имала само едно… всъщност три такива. Аз я проверявам от време на време, както бих преглеждал пациент, прекарал инфаркт, макар и да изглежда излекуван.

При блокиране буталата се разширяват от прекомерната топлина, стават твърде големи за стените на цилиндрите, задират в тях, понякога сякаш се заваряват, и блокират задното колело, като целият мотоциклет поднася. Когато блокира първия път, главата ми политна към предното колело, а спътникът почти ми се качи отгоре. При скорост около тридесет мили в час буталата се раздвижиха и машината заработи, но аз излязох от пътя и спрях, за да видя каква е повредата. Единственото, което се сети да каже спътникът ми, бе:

— Защо го направи?

Свих рамене, объркан бях колкото него, стоях си там покрай профучаващите коли и просто гледах. Двигателят бе така загрял, че въздухът над него трептеше, а ние усещахме излъчваната топлина. Когато го допрях с влажен пръст, зацвърча като нагорещена ютия и се прибрахме вкъщи бавно, с нов шум — едно чукане, което означаваше, че буталата вече не прилягат плътно и е необходим сериозен ремонт.

Закарах машината в сервиз, защото смятах, че няма смисъл аз да се заемам с нея, да изучавам всички сложни подробности, може би да поръчвам части и специални инструменти и изобщо цялото това губивреме, когато бих могъл да намеря някой, който да свърши работата по-бързо — горе-долу както би постъпил Джон.

Сервизът представляваше нещо по-различно от тия, дето бях виждал. Механиците, които едно време изглеждаха до един като ветерани, сега приличаха на деца. Едно радио свиреше с пълна сила, а те се кълчеха наоколо, говореха си и сякаш не ме забелязваха. Когато един от тях най-накрая се приближи, едва чу шума от буталата и каза: „О, да. Клапаните.“

Клапани? Тогава трябваше да разбера какво предстои.

След две седмици им платих сметката от 140 долара, внимателно карах мотоциклета на различни ниски скорости, за да го разработя, и след хиляда мили го пуснах на пълни обороти. При около 75 мили в час той блокира отново и отпусна при тридесет — същото както преди. Когато им го закарах обратно, те ме обвиниха, че не съм го разработил правилно, но след много препирни се съгласиха да го погледнат. Ремонтираха го отново и този път сами излязоха да го изпитат на висока скорост.

Сега им блокира на тях.

При третия ремонт два месеца по-късно те смениха цилиндрите, поставиха по-големи жигльори за главното дозиращо устройство на карбуратора, увеличиха временно на запалването, та да загрява колкото е възможно по-малко, и ми казаха: „Не го карайте бързо.“

Потънал бе в мръсотия и не иска да запали. Видях, че кабелите на свещите са откачени, съединих ги, запалих и сега действително се разнесе чукане на клапаните. Не ги бяха регулирали. Казах за това и момчето дойде е френски ключ, нагласен за друг размер гайки, и набързо съсипа двата алуминиеви капака на клапаните.

— Дано имаме такива в склада — каза.

Кимнах.