Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (Изследване на стойностите)

Донесе чук и секач и започна да отделя капаците с удари. Секачът проби единия алуминиев капак и видях как го забива право в главата на двигателя. При следващия удар изобщо не улучи длетото, удари главата с чука, като отчупи части от две охладителни ребра.

— Моля ви, спрете — казах любезно е чувството, че това е някакъв кошмар. — Дайте ми само два нови капака и ще си го взема в това състояние.

Излязох оттам колкото можех по-бързо, с чукащи клапани, пробити капаци, мръсен двигател и по пътя усетих ненормални вибрации при скорост над двадесет. Спрях до тротоара и открих, че два от четирите окачващи болта на двигателя липсваха, а на третия нямаше гайка. Целият двигател висеше само на едни болт. Регулиращият болт на ангренажната верига също липсваше, което означаваше, че, така или иначе, е безнадеждно да се опитвам да регулирам клапаните. Кошмар.

Мисълта Джон да повери своето „БМВ“ в ръцете на някой от тия хора е нещо, което не съм обсъждал с него. А може би трябва.

Открих причината за блокиранията след няколко седмици, докато чаках да се случи отново. Това бе шайба колкото монета от двадесет и пет цента, заклещена в маслопровода, която не позволяваше на маслото да достига главата при високи скорости.

Въпросът „Защо?“ ме мъчи непрекъснато и се превърна в основна причина да поискам да проведа тази шъто̀куа. Защо претупаха така работата? Това не бяха хора, бягащи от техниката като Джон и Силвия. Това бяха самите техници. Захванаха се за една работа и я свършиха като шимпанзета. Нямаше никакво лично отношение. Нямаше никаква видима причина. И аз се опитах да си припомня онази работилница, това кошмарно място, опитах се да си припомня нещо, което би могло да бъде причината.

Радиото бе една нишка. Човек не може действително да мисли сериозно за работата си и в същото време да слуша радио. Може би не смятаха, че работата им има нещо общо с мисълта — просто въртене на гаечни ключове. По-приятно е, ако можеш да си въртиш ключовете, докато слушаш радио.

Привързаността им бе друга нишка. В бързината си просто разхвърляха нещата наоколо, без да гледат къде. Повече пари се печелят така — ако човек не се сети, че всъщност отива повече време или пък работата е по-лоша.

Но най-сериозната нишка, струва ми се, бяха израженията им. Трудно е да се опишат. Добродушни, приветливи, сговорчиви — и незаинтересовани. Бяха като наблюдатели. Човек имаше чувството, че са попаднали там случайно и някой им е дал по един ключ. Те не принадлежаха на професията си. Нищо в тях не казваше: „Аз съм механик.“ В пет часа следобед или някъде там осемте им часа свършват и човек е сигурен, че прекъсват работа и повече не се сещат за нея. Те вече се опитваха да не мислят за работата си дори и когато я вършат. По свой собствен начин постигаха същото като Джон и Силвия — да живеят с техниката, без всъщност да имат нещо общо с нея. Или по-точно имаха нещо общо, но личността им не участвуваше. Отдалечени, безразлични, заети бяха с работата си, но не мислеха за нея.

Не само че тези механици не намериха заклещената шайбичка, но очевидно именно механик я е бил заклещил, като е сглобявал неправилно страничния капак. Спомних си, че на предишния собственик някакъв механик бил казал, че капакът се поставя трудно. Ясно. Заводският наръчник предупреждава за това, но и оня техник е бързал като останалите или пък малко го е било грижа.

По време на работата си мислех за същата липса на заинтересованост в наръчниците за електронноизчислителни машини, които редактирах. С писане и редактиране на технически наръчници си изкарвах хляба през останалите единадесет месеца от годината и затова знам, че са пълни с грешки, неясноти, пропуски и така заплетена информация, че човек трябва да ги чете по пет-шест пъти, за да разбере нещо. Но това, което за пръв път ми дойде наум, бе приликата на тези наръчници със зрителското отношение, което забелязах в работилницата. Това бяха наблюдателски наръчници. Такова качество просто им бе вградено. Всеки ред съдържаше мисълта, че „това е машината, изолирана във времето и пространството от всичко останало във вселената. Тя не е свързана с теб, ти не си свързан с нея освен със задължението да превключваш определени прекъсвачи, да поддържаш напрежението, да внимаваш да не закъсаш…“ и т.н. Това е. В отношението си към машината механиците не се различаваха от отношението на наръчника към машината или от отношението, което имах аз, когато закарах мотоциклета там. Всички ние бяхме наблюдатели. И тогава ми хрумна, че няма наръчник, който действително да е посветен на поддържането на мотоциклет, на най-важната негова страна. Да те е грижа за онова, което вършиш, се смята или за неважно, или за подразбиращо се от само себе си.